НИКОЛА ВАНДОВ – театровед

СЛАВИ

К Вандов

Беше странна птица в театралното небе над България. Не мога да разкажа спомени за работата му и за личността му, защото не го познавах достатъчно. Не съм гледал и някои от спектаклите му, които му извоюваха едно от най-предните места в българската театрална режисура през втората половина на ХХ век…

Бях съвсем млад, когато гледах гостуванията в София на два негови плевенски спектакъла: „Пътеки” от Николай Хайтов и „Странната мисис Савидж” от Джон Патрик. Било е сигурно в края на 60-те години на миналия век. Някак веднага и завинаги стана един от „моите” режисьори.

След това съм гледал няколко негови постановки в Русе и Сливен, но и много, за които усилено се говореше сред колегите, не успях да видя. Затова не мога и може би нямам право да разказвам спомени – толкова колеги имат много по-големи основания от мен да споделят за своите срещи с него.

Така че това са само няколко щриха от моя хипотеза за Слави Шкаров.

Излъчваше свобода. Не зная как го постигаше, и сигурно не му е било лесно да го постига, но до него човек се чувстваше по-свободен, поощрен да бъде повече от онова, което е обикновено в делниците си. Имаше някакво странно, негово си чувство за хумор, силна самоирония, някакъв изначален скептицизъм, усещаше парадоксалността на света, но и поезията в него, знаеше, че човешката природа не е съвършена, но беше влюбен в нея. Болеше го за човека, някак отблизо и сърдечно се опитваше да го разбере, да го приласкае, да му повярва, да му вдъхне надежда. В същото време беше точен в анализите си на живота, на театъра, на колегите – и много ги обичаше. Той беше от малкото режисьори, които съумяваха да отключват позаспали или нови творчески обеми в актьорите. Под неговото диригентство от „инструментите” им се извличаше нова, свежа, важна за тях и нас съкровена музика.

Беше много обаятелен. П тогава, и днес смятам, че да общуваш с него беше щастлива привилегия.

Поне при няколкото ни срещи останах с впечатление, че не е словоохотлив. Думите му бяха простички, непретенциозни, искрени – необходими.

Случайно попаднах на негова репетиция на „Одисей пътува за Итака” от Константин Илиев в Плевен. Нещо не се получаваше и той ядно – играеше го! – промърмори „Махам се!” и гръмко запита помощник-режисьора: Кога е най-близкият влак за Русе? Това освободи напрежението на сцената, сякаш актьорите искаха да го задържат, да продължат работата с него. Това беше шега, ход от негова страна, както само ироничен ход беше и голямото шише с вода до него, от което периодично отпиваше, сякаш е пълно с водка.

Веднъж бях в Русе и помолих да се видим. Беше почивен ден, но той прие като предложи да се видим в библиотеката на театъра. Аз – тогава още по-наивен – с радост приех. Срещнахме се в някаква малка стаичка в Доходното здание, разположена на нивото на площада. Там нямаше книги, а само някакъв шкаф. Поне това помня. Дойде с Косьо Станев. Говорим и в един момент съзаклятнически казват, че е време да отворим книгите и изваждат от шкафа някакъв алкохол… Разговорът продължи и имах чувството, че се разбираме от половин дума, че сме една кръвна група и т.н., нещо което звучи нескромно, но пък толкова пъти се повтаряше с „неговите” актьори, че очевидно е знаел как да омагьосва и привлича свои съмишленици (последната дума тогава имаше заклинателен характер, смятахме, че в нея е разковничето за бъдещето на нашия театър…).

След това бяха големите му сливенски спектакли, от които видях „Ревизор” от Гогол и „Молиер или Съзаклятието на лицемерите” от Булгаков. Това бяха театрални шедьоври.

Мисля си, че Слави страстно искаше да промени нещо в живота си. В Сливен той сякаш дишаше друг въздух. Беше някак подмладен, още по-свободен, обожаван, вдъхновен. П горчивината от живота в спектаклите му беше още по-зряла, мъдра, заразителна.

Още тогава бях впечатлен от отношението на актьорите към него. Те бяха в някакво „съзаклятие”, усещаха се като една творческа и житейски свързана общност. Бяха му предани. В неговите спектакли изиграха едни от най-паметните си роли.

Идването му в София схващах като поредно усилие да започне все едно отново. Тук – тогава – това не беше възможно. Големият театър се правеше като правило в провинцията. Може би му беше тежко и дори самотно – беше свикнал да е обкръжен от влюбени в него съмишленици.

П до днес, вече повече от 20 години след като ни напусна, актьори се събират на рождения му ден. Преминали през какво ли не, те разбират и чувстват, че онова, което са изживели при работата си със Слави, вече никога няма да им се случи.