МИНКО МИНКОВ – актьор



M_Minkov

О-О-ОТ НАЧАЛО!…

Аз съм един голям късметлия! От тридесет и осем пиеси, които е реализирал Слави Шкаров в Русенския театър, съм участвал в двадесет и пет. Затова сега като седнах пред тетрадката да пиша за тебе, Слави, имам чувството, че ти стоиш срещу мене на същата маса, където си стоял много пъти. Дори съм напълнил чашите. Наздраве за мене и Бог да прости тебе! Благо-даря ти за доверието, което сме си имали през тези дълги и невероятни години!

Хората започват един разказ от началото и отиват до края. Ама нали аз съм си малко опак човек и в писането, започвам от края и пак ще има край. Последният спектакъл, който създаде в театъра, беше „Бавачките”, по пиесата на гръцкия драматург Георгос Скуртис. Преводът беше на Богдана Тотева, по моя лична молба, където трябваше да играя една от основните роли.

Прочетохме я. Слави и директорката Елена Цикова я приеха и включиха в репертоара. Тържествувах и почерпих. Ама сезонът свърши. Явно се отлагаше за новия. Обмисляхме разпределението. По основните две роли нямаше никакво разминаване. Аз и Цако Дачев. За третата роля се спрягаше Косьо Станев.

Много добре знам от дългогодишната ми работа със Шкаров, че той без сценична редакция не сядаше да репетира. А пък аз като припрян балканджия се захванах да пришпорвам нещата и сценичната редакция.

–        Слави, викам му – във ваканция сме и осигурявам за няколко дена вила в туристическото градче Беклемето в Троянския проход. Всички условия и удобства. Казвай кога и тръгваме с колата.

–        Добре бе, ама Цако и Косьо си заминаха…

–        Аз ще ги осигуря, а ти ми отговори защо толкова държиш на тази редакция?

–        Ще ти кажа, майна, и го запомни завинаги! При една добра сценична редакция, половината от спектакъла е готов!

П наистина се убедих в това завинаги.

Уговорихме се. Уточнихме датата. Слави замина за Търново. Обадих се на Косьо в Шумен и на уречената дата впрегнах „фиата” и казах „Дий!” Чакаха ме.

Шуменеца бил още от предния ден там. Видяха ми се неспокойни и малко нервни. Работата се оказа, че от предния ден Климент Михайлов ги поканил в село Маноя, срещу Килифарево, през реката, на печено агне, че да минем да вземем и него. А сега де? Па си викам „Тръгнал съм, връщане няма”. И отпрашихме към Килифарево.

П пак „дий, Фифи!” Чакаха ме. Печеното агне димеше, на масата виното шуртеше, под асмата се ядеше и пиеше. На Климбо тъстът и тъщата стояха „диван чапраз”и веселието набираше скорост. Няма да го описвам, всички сте били на подобни тържества, макар че и досега не разбрах повода. Помня само, че Косьо Станев по едно време беше взел железен чук и шило и върху един огромен речен камък, докаран от килифаревската река, дълбаеше инициалите на Климбо, Слави, себе си и мен.

Денят преваляше. Разбра се, че и днес няма да видим Беклемето. Привечер натоварихме Слави и Косьо и потеглихме към Търново. На мене като дежурен шофьор домакините ми бяха сложили две шишета вино и аз да се почерпя. Бяхме се разбрали на сутринта Климбо да дойде в Търново и да хващаме балкана. Разположихме се в стаята на Слави, аз с облекчение се отпуснах в един фотьойл и рекох „Дайте ми бутилките! Мой ред е !”

–        Какви бутилки!

–        Ами нали хората ми сложиха и аз да се по-черпя?

–        Косьо, къде са бутилките?

–        Не съм виждал никакви бутилки! И аз не ги видях.

8 ч.  По уговорка чакаме Климбо! Няма го.

9 ч   Няма го. Звъним в Маноя. Никой! 9,30 ч. Тръгваме тримата!

Спираме в Севлиево да изядем по една шкембе чорба. Минахме през моето село Добродан, в Троян купихме нещо за ядене и хванахме прохода.

В Троян ме уважават много още от ученическите ми години. Бяха се обадили на кмета на градчето, който ни чакаше. За късмет и той се казваше Минко. Настани ни в една голяма празна вила. Предложи ни и пишеща машина, понеже му бяха казали, че сме някакви писатели.

На сутринта седнахме в банкетната заличка на ресторанта и най-после се захванахме за това за което бяхме тръгнали. Някой ще каже сега какво толкова се занимаваш с тези битови истории, толкова ли са важни? Важни са, понякога дори най-важните. До обед отметнахме четири страници и то стана аперитивно време. Малко бяха, но направени като хората в типичен шкаровски стил. Защото той е поставял много преводни пиеси и независимо дори от блестящия превод, той трябва да звучи точно и сценично на български език. Имало е случаи, когато по цял час сме се занимавали само с една неголяма реплика и когато откривахме най-точната и изразителна дума, той се радваше като дете и казваше: „Е това е работа, хайде наздраве!” Независимо от това, че докато работехме, на масата никога не е имало чаши и бутилки. След това се е случвало.

Независимо от това, че се намирахме в единствената за сега девствена българска планина – както я наричат Централна Стара планина или Троянския балкан, Слави почти никога не говореше за красотата на природата, но понякога съм го забелязвал как продължително се взираше във вековните букови гори и накрая тъжно и леко въздъхваше, без да отрони и дума. Обяснявах си го с факта, че той ненавиждаше лицемерите, които в такива моменти пееха песни и славословеха до небесата колко разбират и оценяват красотата. Пли викаха само „Айлари-пиии!” и „Ехоооо!”.

Като тръгвахме, си мислех, че за една седмица ще свършим цялата работа, а то на четвъртия ден се оказа, че сме отметнали само шестнадесет страници, което означаваше, че ни остават още шестдесет. А те започнаха двамата вече да мърморят за прибиране. И щеш не щеш, на обед ги смъкнах в Троян. П паркирах направо на градския пазар. Това може би ми е повлияно от спомените за великия руски актьор Василий Качалов, който е подбирал прототиповете на своите сценични образи по пазарищата. Дори си спомням, че по това време ме бяха изпратили като ръководител на актьорска културна делегация в Узбекистан. Програмата, която домакините ми бяха предложили за цялата страна, беше изумително препълнена от спектакли и напрежение. Аз се съгласих, но при условие, че всеки ден ще завършва на градския пазар, защото азиатските пазари ще са изумително атрактивни и пълни с невероятни неща.

Та, като на всеки пазар в страни от безбройните сергии се намираха малки магазинчета. Отвънка имаха рекламни стоки и гише за продаване, вътре зад стоката съвсем малко помещение за почивка на търговеца.

–        Сега ще ви запозная с две от най-добрите си приятелки! – казвам на двамата ми спътници и нахълтахме вътре.

Представих ги, макар че едва се събирахме вътре

–        Това е Пенка, а това Стихия! Пенка: Банкова!

Стихия: Балканска!

Слави: А стига, бе, майно! Не стига, че Стихия, ами на това отгоре и Балканска!

Стихия тури на миниатюрната масичка бутилка уиски и веселието започна. А аз знам от мъдреците, че всеки аперитив завършва със запой. Стоя, водя протокола и непрекъснато си поглеждам часовника – път ме чака до Търново. Да, ама може ли да си в Троян и да не опиташ от легендарната ракия. Пък и бабите на пазара носят от селата. Появи се и такова шише. Не знам дали ме съжалиха, но по някое време кандисаха да тръгваме. Да, ама докато ги натоваря, Косьо купил и скрил във вътрешния джоб на якето си половинка водка. Тръгнахме, ама шубето ми играе и си спомних, че когато бях малък и отивахме с колата по работа из балкана, баща ми хващаше капистрите на кравите, прекръстваше се и казваше едно „Боже, помози!” и потегляхме. Та този път май че и аз се прекръстих. Само в Севлиево, на площада в центъра забелязах, че Косьо отваря прозореца на колата и докато разбера какво става, празната бутилка издрънча на паважа. Добре, че нямаше милиция. В Търново спрях зад Дома на армията, понеже Слави живееше на стръмната уличка до театъра и нямаше къде да спра. Слязоха много кротко и мълчаливо, а аз излетях светкавично по обратния път.

Отмина лятото. Щъркелите започнаха да се събират на своите сборни пунктове и отлитаха на ята. След тях и лястовиците започнаха да се нижат по жиците като гердан и реактивно излитаха във висините. А ние, хората, нали сме си без оперение, и само с духовни крила, един по един се домъквахме до нашето старо театрално гнездо и още неремонтирано го населвахме, където снасяхме първите си яйца и започвахме да мътим първите си пиленца в образа на нашите роли.

…П работите пак се объркаха. Слави беше поставен да мъти в друго гнездо, Елена Цикова и тя се настани в друг полог, а аз останах без пилило. Всичко стана съвсем ясно, когато директорката ме извика и категорично ми заяви, че ако не си оправя зъбите, да не очаквам от нея главна роля. Започнаха физиологическите инквизиции и за една седмица извадих последната половин дузина зъби, които ми бяха останали и кроях светлото бъдеще.

А Слави ме утешаваше и започна все по-често да идва у дома. Не можех дори да си кажа „Стискай зъби, Миню!”, понеже и тях нямах. Елена и тя ме утеши, като каза, че напролет започваме. Йордан Де Мео ми сменяше няколко пъти калъпите в устата, лееше зъбите, стържеше с бормашинките и чаках с нетърпение да си кажа „Стискай проклетите зъби, Миню!” П устисках!

Дойде времето и започнахме. Естествено с продължението на редакцията. Всичко вървеше мераклийски и за една седмица приключихме. Вместо Косьо Станев, влезе Николай Ангелов-Микей. Със Слави се работеше винаги упорито и настойчиво, защото знаеше какво иска и как да го направи. Работата с артистите беше спокойна, но всички се смущавахме от мястото, където ще играем. Все пак, за пръв път в България се поставяше драматично произведение в дискотека. Шоупрограма – може, но пиеса?

Тук ще отворя една малка скоба, за да кажа нещо много голямо. Слави Шкаров уважаваше безгранично артистите и почти всички му бяха искрени приятели. В една от първите му постановки в деня на спектакъла се разболя артист и трябваше някой да го замести. Ролята не беше голяма, текстът – няколко реплики. Така се стекоха обстоятелствата обаче, че нямаше кой. След големи пледоарии, Слави се нави. Намериха му удобен костюм и положението беше спасено. Но когато излезе от сцената, всички се втрещихме. Целият беше мокър от изпотяване и трепереше. Успя да каже само „Актьорът е велико нещо!” Оттогава и до края той боготвореше актьорската професия. П любовта беше взаимна!

Много пъти съм казвал, че истинското в литературата е само преживяното. Всяко нещо, изсмукано от пръстите или манипулирано, се нарича некадърност. Репетициите на „Бавачките” от 9 ч. се провеждаха в дискотека „Русе”. А Слави идваше към 8 часа вкъщи. Аз си пиех кафето, а той си отваряше хладилника и изпиваше чаша бяло вино. Не знам мемоаристите какво ще пишат и не ме интересува, но той се чувстваше много самотен и се оплакваше, че е болен. Казваше ми, че се случва да плюе кръв. Не поради тази причина обаче репетирахме от 2 до 3 часа. За това време той правеше толкова, колкото доста режисьори биха направили за седмица. Все пак съм играл в двадесет и пет негови пиеси и мога да преценя.

Искам да разсея и едно друго мнение. Слави си беше болен човек, но никога в работата не си е оставял магарето в калта. Та той е донесъл най-много награди в театъра от прегледите на българския театър и драма. Неговата мъка идваше от там, че често го принуждаваха да поставя пиеси, които въобще не харесваше. Някои му налагаше директорът, а други отвънка, пак чрез директора. П пак получаваше награди. За пример ще посоча „Майка на всички” на Караславов. Беше против. Но на националния пре-глед пак получи първа награда за режисура. Актьорска също. Главен герой беше началник на Околийско управление на полицията. П за първи път в българския, а може би и въобще в театъра. В онова време Слави тръгна в решаването на този образ от чистите човешки черти на индивида. Дори преподавателите в театралния институт взеха в лекциите си да го дават за пример като нещо ново.

Но да се върна на бохемата. Ние артистите не обичаме да ни връщат много по сцената да повтаряме изиграна вече сцена от спектакъла. А се е случвало Слави да ни връща по 7-8 пъти да изиграваме едно и също. Като чуем от залата неговото провикване „О-о-о-т-начало!” и се изприщвахме. Защо го правеше? Играехме едно и също нещо по един и същ начин, а той стои в салона и си гризе ноктите. Отговорих си сам. Той винаги казваше „Предлагайте, предлагайте, предлагайте!” П често ние предлагахме. Но него не го удовлетворяваше. Стоеше долу, мислеше, занимаваше се с ноктите си и към деветото повторение се провикваше „Готово, почивка имаше бурни ръкопляскания и наздравици!” И на мене ми ставаше ясно – въпросната      цветя и поздравление. сцена е решена. Язък за мърморковците, които само се побутваха и шушукаха – „Слави пак е ударил една водка!“

„Бавачките” – пиеса на гръцкия драматург Георгос Скуртис В ролите: Гергос – Минко Минков; Павлос – Цако Дачев (снимката е от личния архив на Минко Минков)

турне в Сливен, Казанлък и други градове. П така навъртяхме над седемдесет спектакъла и изумителният режисьор Слави Шкаров доказа, че театър може да се прави навсякъде. Зависи от тези, които го създават.

Благодарим ти, уникални приятелю!

Героите бяха двама затворници, току-що излезли от затвора, които ги беше наел един богаташ да правят компания на мъртвата му съпруга. Тя лежеше в ковчег, готова за погребение. Кичихме я с цветя, говорехме си помежду си и с нея, бавехме я като дете. Премиерата наближаваше, напрежението растеше най-вече от очакването на публиката в дискотеката. Денят дойде, залата беше украсена, коктейлите турени по масите, публиката разнородна и безкрайно любопитна. Новите ми зъби от предния ден бяха в устата, залата – препълнена, начело с директорката Цикова, културната общественост и първенците на града. Всичко вървеше нормално до момента, когато при едно напрегнато движение новото ми чене изхвърча от устата и падна някъде на пода. Ние, актьорите, за такива екстремни ситуации обикновено сме подготвени и аз след няколко финтови движения успях да го докопам и да го натикам там, където му е мястото. После се разбра, че само директорката и Слави са забелязали. На фина- турне в Сливен, Казанлък и други градове. П така навъртяхме над седемдесет спектакъла и изумителният режисьор Слави Шкаров доказа, че театър може да се прави навсякъде. Зависи от тези, които го създават.

Благодарим ти, уникални приятелю!

Издателство “ПАРНАС”