МИЛКА БАЛИНОВА – помощник-режисьор

„РИЦАРЯТ НА ТЕАТРАЛНИЯ ОБРАЗ”

 

Техническите служби

Постановките на режисьора Слави Шкаров винаги бяха спорни. Те разделяха мненията на театралната критика на две полярни крайности: от дълбоко отрицание – до възторжен прием. Мнозина го наричаха „явление” в българския театрален живот. Други – просто „абсурдист”. Но каквото и да се каже, всяка негова постановка предизвикваше безспорен интерес. разбира се, успехите се приписваха на великолепната актьорска трупа на „Театъра на Васил Попилиев”. А неуспехите бяха винаги в режисьорските решения. Но с това Шкаров бе свикнал. Нито веднъж не потърси обяснение или опровержение. Кураж за подобно самочувствие бе отстояването на идеята за свобода – творческа и лична; отказът му от насилие и диктат над личния избор и поведение. В центъра на неговото внимание беше съхраняването на човешкото у човека, въпреки жестокостта на вре¬мето и превратностите на епохата. Затова и постановките му са болезнен отговор на въпроса за КОМПРОМИСА. Как да останем хора в този „кучешки живот” доминира в постановките му още от „Кръчмата под зеленото дърво” на Петер Ковачик, през „Земята се върти” на Ст. Стратиев, та до „Кучешко сърце” на Булгаков. Особено ранима за него бе темата за убийствената сила на посредствеността, която с механизма на некадърността убива неповторимостта на личността. Апогей на това беше „Амадеус” на Питър Шафър и решението на образа на Салиери в изпълнение на Константин Димчев. Уникалността на човешката индивидуалност занимава Шкаров във всяка постановка – както монументална, така и в малка форма. Наред с героичните платна на исторически събития, в които търсеше „общочовешкото в големите личности” – той създаваше миниатюри, в които уникалността на „малкия човек” бе изобразена със същата дълбочина, вещина и внимание. разкривайки дълбоката човечност или низост у „великите” (Законодателят Крум, Амадеус и Салиери, Ричард III), той ги градеше релефно и разбираемо. В тези исторически платна режисьорът търси разковничето на деформацията у властимащия или осветява драматичната конфликтност на епохалните личности. Диктатурата и манипулацията го отвращават. Непримиримо търси все по-разнообразни средства да ги изобличи. Това се чете между редовете на „Ние, долуподписаните” на Александър Гелман, през злободневната публицистика на С. Мишарин „Сребърна сватба” до „Кучешко сърце” на Булгаков и „Молиер” – Сливенския театър. Затова марионетките, чалгата, бутафория-та, гротеската и амалгамата от звукови ефекти акцентираха тревогата му за девалвацията на стойностите, превръщайки ги в пошла имитация на духовни ценности. Днес повече от всякога е актуална тревогата на Слави Шкаров за срива на националните достойнства. Заличаването на вековни културни традиции съпътства и ограбва вече няколко поколения.

Шкаров тънко и деликатно визира начен¬ките на духовна опустошеност още в „Кошници” на Радичков. Тази великолепна притча за вечното и непреходното се пречупва през иронията над народопсихологията ни. Постановката на Слави Шкаров се превръща в гротеска на балканската ни „Донкихотовщина”. Тя е смесица от национален прагматизъм и вселенски идеализъм. Колкото и остри характери и жестоки събития да изобразява, всичките му постановки са проникнати от една романтичност и интимна душевност – смесица от болка и обич, която се бои да бъде изречена. Така е с „Кръчмата под зеленото дърво”, където под привидната жестока дисекция на патологична душевност, прозира едно томление за близост, жажда за топлина и човечност. Великолепното сценично решение на славянския „уестърн”, както и авторската музика на Рашко Младенов, чудесното актьорско изпълнение на Константин Димчев и Иванка Бенчева внушават скри-тата болка и тънката насмешка. А репликата на Репан в запомнящото се превъплъщение на Васил Попилиев: „Пия, защото се страхувам да живея трезвен” остана емблематична – не като оправдание, а като присъда.

Ако потърсим любовта в пиесите на Слави Шкаров, тя е също тъй срамежливо сгушена, както и романтичната му поетичност, която той така ревниво скрива зад маската на грубо-ватост и недодяланост. До нея се докосва деликатно и бегло. Той или я крие, или омаловажава, но не се лишава от правото й на живот и смисъл. Любовта за него е загадка, недоизказаност и нереалност. Тя е някакъв трепет в сърцето, боязливо отхвърлило нуждата от любов при Следователя Петров – на Константин Димчев. Тя е и в сърдечната топлина и вярност при Любовницата на Молиер. Тя е в странната привързаност на Репан – на Васил Попилиев. Колкото и изненадващо да е за сценично-фриволния Шкаров, любовта заема едно интимно и недосегаемо място. Тази почти юношеска деликатност го спира да откровеничи на тази тема. Тя има, в неговите измерения, две форми – поквара или чувственост, вярност, разбиране, утеха и кротко пристанище… Така е в „Амадеус”, така е и в „Молиер”. Струва ми се, че и по тази причина нещо не се получи с любовната Шекспирова „Дванайста нощ”. Въпреки че имаше и сполуки (като Монолога на Шута (Любомир Фърков) и играта с прожектора-кълбо). Може би директният изказ, макар и поетичен, е чужд на стилистиката на Слави. Той предпочита един музикален акцент пред монолози и дитирамби. Струва ми се, че точно многословието го уморяваше. Затова и търсеше стилизирания метафоричен и кино документален изказ. Най-често, чрез сценографските решения на Нейко Нейков или чрез директния „Кинематограф”, та чак до „мишването” на различни по стил и епоха музикални ефекти, плод на съвместната работа с композитора Михаил Шишков. Колкото до сценографската връзка с Нейко, тя датира още от дървените каруци на „Законодателят”. П сламените рогозки на „Кошници” и плетове-те-огради в монументалния разказ „От земята до небето” на К. Илиев?! Тези великолепни в сценографското си решение постановки даваха чудесна възможност за така търсения от Шкаров кино документален разказ. Това доведе до редица актьорски сполуки. Наред с централните образи на Каблешков (В. Гаджоков) и Райна (Мариана Димитрова), откроиха се със своята пластичност и великолепните персонажи – Сапуна на М. Минков, Героят на Н. Чиприянов и Руми Ташева, „Куче влачи” на Климент Михайлов и Бойка Велкова.

След като художничката Виолета Радкова стана сценограф в Русенския театър, Слави Шкаров намери в нейно лице ново откритие за сценичните си решения. Съвместната им работа доведе до най-успешните заглавия в репертоара на театъра. С особена прецизност Радкова се отнася към материалите, с които борави на сцената. Вярна на стилистиката на Шкаров, тя преплита с много въображение опорните точки на сценичната идея – камък и дърво, вода и огън…, за да бъде илюзията – вярна, а внушението – неповторимо. Чрез акцент на детайли или само щрихи художничката предлага изненадващи ракурси за сценичната игра. Сценографията, провокира сценичната идея на Слави Шкаров и спомага за актьорската органиката. Така е и със сценичните й костюми. Те не само се отличават с историческа достоверност, а умело я преплитат с модерен дизайн и авангарден силует. Това не само допълва и спомага актьорското превъплъщение, но и провокира зрителския интерес. Каквото и да се каже, безспорно тандемът Шкаров – Радкова е една от големите сполуки на Русенския театър.

П накрая – нещо за брилянтните малки форми, камерните творби на Слави Шкаров: „Великденско вино” на К. Илиев, „Бавачките” (гр. автор) и „Кълбовидна мълния” – Ив. Радоев. В търсене на уникалността в човешката индивидуалност на фокуса на сценичния интерес е „малкият човек”. Темата за „малката правда” го изпълваше с възмущение и болка. Почти Достоевска мъка към „унижените и ос-кърбените”, изпълваща спектаклите, довежда до блестящи актьорски изпълнения – Трайко Начев за Поп Кръстю, Миланка Петрова (Стефка), Иван Самоковлиев (Цеко), Минко Минков и Цако Дачев (Петрос и Павлос). Това не беше протест срещу диктаторските реквизити на времето. Не беше и съд над демагогската машина, премазваща човека. То беше вик за првото на свободен избор, повик за глътка въздух през задушаващата хватка на властта и силите на деня. Затова в спектаклите на Слави Шкаров не можеш да се засмееш напълно. То винаги ще е горчилката и тъжният смях, през сълзите на Шута…

П ако днес, от дистанцията на времето, се за-питаме какво правеше режисьора Слави Шкаров „явление”, струва ми се, че това бе неистовият стремеж на една ярко талантлива личност да предаде вярно и честно духа на своето време. и от сцената на „Своя си” театър да го превърне в лира. А може би в тръба?!… Кой знае…

 

 

НЕРАЗКАЗАНИ ХОРИЗОНТИ

М. Б. – зрител

Пиесите на Слави Шкаров завладяха Русенската сцена от средата на 70-те години на миналия век. Тогава още разцветът на театъра беше на малката сцена на Доходното здание или както си го знаехме – Стария театър. Не бяха слезли от сцената още такива величия от зората на българския театър като Любен Попов, Мара Стойчева, Рене Белогушева и Петър Белогушев, Кина Македонска и Александър Бечев, Минчо Николов и Цветана Николова, Елисавета Мор-фова и Георги Георгиев, Симеон и Ева Ганеви. С „оглавяването” на театъра от Васил Попи-лиев полека започва обновяването на трупата. При това – не радикално, а постепенно и безболезнено. Счупването на старите стереотипи започна със Слави Шкаров и екипа, който се сбра около него: Константин Димчев и Иванка Бенчева, Климент Михайлов и Николай Ангелов, Минко Минков и Георги Радомиров, Дияна Деянова и Елена Стефанова, Антоанета Кръстева и Миланка Петрова. Те прекрачиха границата на рампата, завесата бе свалена и театърът започна да изглежда някак по-необикновено, но много любопитно. Декорите по малко взеха да изчезват, паднаха плюшените завеси, обстоятелствата и действията се сменяха в движение, без антракт и завеса. Отначало ни липсваха тези десетминутни антракти, в които можеш да изпиеш нещо на бюфета, да побъбриш с приятели или просто да си огледаш тоалета в големите огледала на фоайето. Постепенно свикнахме. За постановките на Слави Шкаров малката сцена се оказа тясна и започна да ги поставя на сцената на Операта. От там започна и успешният път на Русенския театър и го направи респектиращ авторитет както у нас, така и в чужбина. Отзвукът от гастролите на театъра в Лодз, Галац и Рига бяха повече от хвалебствени. Националните прегледи на българската драма и театър накараха столичните критици да заговорят за „провинциалното чудо” – силните трупи на Бургаския театър, Пловдивския театър на Любен Гройс, Пазарджишкия театър и Русенския театър на Попилиев. Тези прегледи бяха такова културно събитие, че ние пътувахме до София, само и само да можем да видим поне нещо от представените, по-късно и номинирани, пиеси и постановки.

Когато Русенският театър представи „Босилек за Драгинко” на сцената на Сатиричния театър, вече постановката на същата пиеса от Любен Гройс на Пловдивския театър бе показана. Зрители и критика бяха респектирани. Но толкова публика на русенския спектакъл не бяхме виждали дори и в най-смелите си мечти. Така препълнени бяха салоните само на гастролите на Руския театър на Сергей Образцов и „Театъра на Таганка” – с Владимир Висоцки. Вратите на зрителната зала не можеха да се затворят от гроздове правостоящи. Повечето от нас стояха почти на един крак и виждаха само малко ъгълче от сцената. Бяхме гледали вече пиесата и бяхме любопитни как ще я посрещне столичната публика. Още помня как се смълча салонът, когато зазвуча музиката на „Старата дядова къща”. А когато драматичният шепот на Елена Стефанова отекна с репликата: „Защо плачеш, Драгинко?!” залата избухна в аплодисменти. Имахме чувството, че ще срутят театъра. П когато на финала героите на Диди и Попилиев се отдалечаваха в дъното на сцената, под чадъра на своето минало (иронично подсмихвайки се на бъдещето), подобно на италианския филм „XX век” ръкоплясканията и виковете: „Браво!” не стихваха дълго. Беше невероятно!

Знаменателна беше и реакцията на публиката в Пловдив години по-късно при гастрола на трупата с постановката на „Амадеус” от Питър Шафър. Античният театър беше препълнен. Публиката бе заела всички възможни позиции. Към финала на първата част, обаче, внезапно се разрази буря. Започна да вали дъжд. А на монолога на Салиери, когато актьорът Константин Димчев вдигна заканително ръка, сочейки небето и проклинайки Бог – го предизвика:

„МОЦАРТ! НЕГО ТИ БОГОПОМАЗА, А МЕН НАГРАДИ С ПРИВИЛЕГИЯТА ЕДИНСТВЕН АЗ, СРЕД ЖИВИТЕ, ДА ПРОУМЕЯ, ЧЕ ТОЙ Е ТВОЙ ИЗБРАНИК И ТВОЕ ВЪПЛЪ¬ЩЕНИЕ.

GRACIE Е GRACIE ANCORA!

ТЪЙ ДА БЪДЕ…

ОТ ДНЕС НАТАТЪК СМЕ ВРАГОВЕ! ТИ И АЗ!

DIO ENGIUSTO!

(БОЖЕ НЕСПРАВЕДЛИВИ!)

PERKE7… (ЗАЩО?)”

 

Небето като че ли се раздра от мълнии и последва оглушителен гръм. Все си мисля, как¬о беше това небесно предзнаменование?! Дъждът се изля като из ведро, започна неспирен порой. Публиката отвори чадъри и остана по местата си. Такова чудо не се бе случвало. Трябваше да се спре представлението. Публиката роптаеше и настояваше да се изчака времето и да се продължи. Представлението бе спряно и на другата вечер се доигра, отново с препълнен амфитеатър и при небивал успех.

Представянето на „Кошници” на Радичков в Народния театър „Иван Вазов” беше най-трагичното участие на Национален преглед. Две седмици преди явяването на театъра, в началото на май, внезапно почина актьорът Климент Михайлов. В ролята му на „Куче-влачи” трябваше за 24 часа да влезе Никола Чиприянов. Не знам как успяха да се справят за краткото време – да преодолеят мъката и да запълнят празното място, така че да не ощетят качествата на постановката. Това си остана нечовешко и необяснимо. Само особеното състояние на духа, което налага сцената, може да

го стори. Това беше едно ужасно повторение на трагедията, сполетяла Рижкия руски театър, години по-рано, при гостуването в Русе. Съвсем неочаквано и нелепо загина братът на известния руски киноактьор Михаил Боярски („Тримата мускетари”) – Саша. Смъртта на Александър Боярски сполетя трупата точно в началото на гастрола, когато на другия ден трябваше да представят „А утрините тук са тихи” , където Саша играеше главната роля. Как тези хора преживяха стреса, овладяха сетивата и емоциите си, и подготвиха ролята за броени часове, така си и остана загадка. Как играха тези хора така, че публиката разбра за трагедията чак след финала на спектакъла, когато трупата се поклони в памет на Саша Боярски. Какъв беше този дух, какво беше това актьорско поведение и до днес си остава необяснимо… Така се случи и с „Кошници” в София. Публиката вече беше разбрала за трагичната загуба на театъра. Още повече, че Климент Михайлов беше известен и от киното. Салонът беше някак си странно смълчан. Но щом свърши финалният текст и светна залата, избухнаха аплодисменти, които дълго не стихваха и вадеха актьорите на бисови поклони. Така и ще запомня тази постановка. когато публиката излизаше, сцената грееше – ярко осветена като жертвеник от рогозки. П върху рогозките – кошница. Кошница с червени рози. Една кошница, пълна с алени сълзи…

П днес ми е мъка за тия таланти, без време изгорели на сцената на Русенския театър – Климент Михайлов, Константин Димчев, Румяна Ташева, Слави Шкаров, Васил Попилиев, Антоанета Кръстева, Николай Ангелов… Без тях театърът се загуби в пространството и времето. За смелото си предизвикателство трупата плати кръвен данък с най-свидните си и обичани чеда.

Изглежда това беше тежката цена на времето от 90-те години. В безумия от идеология воюващата посредственост и до днес изгаря най-светлите ни умове и най-талантливите ни личности… Или ги прогонва завинаги.

А за ония, които имат сетива, остава нелеката мисия да пренесат паметта за тях през времето… П да оставят зрънце от тази култура в бъдещето… Дано!…

ПОДСЛУШАНИ МИСЛИ ЗАД КУЛИСИТЕ

Хиса, гардеробиер

Постановките на Слави обикновено бяха голям хаос. Като почнеш с „Ричард III”, през „Огненият мост”, който правиха съвместно с Жарко Павлович, и през дървените каруци на „Законодателят”, та до ватенките от „Седем песни за северния кей”, „Босилека”, „Кръчмата”, „Амадеус” и „Кучето”. Все големи пиеси, много актьори, костюми, шапки, реквизити… Огромна работа!… Колко тоги и ватенки, мундири и ризници, ботуши и фуражки, пелерини и кринолини са ни минали през ръцете – чет нямат. Колкото декори – толкова и гардероби! По три часа събираме костюмите след представление на Слави. П докато свършим – нощта превалила. П на сутринта отново: ОТ-НАЧА-ЛО!… П така! А пък декорът?! Все едни дървета и кошове, плетове и каруци, вървящи сцени и кошари… Да се чудиш откъде ще има „ВП-ХОД”-и, та да чакаш за преобличане зад кулисите?! Голямо тичане падаше… П няма като в Стария театър – завеса, антракт, преобличане… и следващо действие. Сега всичко се върти, като на кино машина. Само едно затъмнение /за да бъде по-трудно/. Малък музикален ефект и… нова сцена, ново действие. Как ще се оправяш в тъмното – качен на някоя стълба или залегнал в кошарата – сам си знаеш?! Често актьорът само преминава зад кулисите и в движение, наред с текста, го преобличаме и събличаме, слагаме мустаци и бради в тъмното. Какво ли не е било?! Вкарваше в действие всички атрибути на сцената: чиги, кошари, портали, отделно -миманс, духова музика. На всичко отгоре, ние от службите бяхме и дежурният му миманс. За да бъде хаосът още по-пълен! В какви ли роли не ме е вкарвал Слави? Била съм Жената на Крум Законодателя, Сватовница от „Босилека”, Пътничка от влака в „Ние, долуподписаните”, та чак до Жената на Салиери в „Амадеус”. Ние бяхме фигурите, с които попълваше масовите си сцени, луд или поп, едър или дребен – това, което му трябва. П току каже: „Абе, я вкарайте… ” П ние се вкарвахме. А на сцената вече няма накъде – заживявахме сценичния живот, който Слави редеше…

ТОЙ беше школа! Без да обяснява – учеше. Възпитаваше ни в сценично поведение. Направи сценичния ни персонал достойна част от трупата на Русенския театър. Ние, зад кулисите, се стараехме да бъдем на висотата на големите актьори: Дедо Попилиев, Диди Димчев, Климбо, Рашко Младенов, Микей, Елена Стефанова, Цуна, Миланка, Диана, Ваня Бенчева, Жоро Радомиров и Жоро Стефанов, Минко Минков и Цако Дачев, Чипи и Румяна Ташева… За мен това не е просто „поменик”. Всеки един от тях изпъква в съзнанието ми с определена роля, образ и костюм или реплика. Боже, колко

хора успяваше да обедини Слави?!

Не знам защо, но сега си спомних една реплика от „Законодателят” Крум/ Попилиев: „Вечното не е в различието на хората, а в това, което ги свързва… ” А нас ни свързваше „магията на Слави Шкаров”.

Щом излезеше разпределението, ние си знаехме, че художникът ще е Нейко Нейков. Двамата заедно идваха в гардероба, за да избират костюми. Обикаляха, гледаха и си говореха тихичко. Нейко ни обясняваше накратко епохата и стила, Слави – с две-три думи сюжета и актьорите. А за ролите им казваше накратко: „тарикат” или „шушумига”… и дотам… Другото „Вие си го знаете, майна.” След това – две-три корекции… толкоз. Но когато на един Художествен съвет Слави видя на сцената един актьор с несценични обувки, побесня. Не беше педант, но считаше това за „актьорска нечистоплътност” и неуважение към Сцената…

По-късно и с художничката Виолета Радкова бяха добро попадение. Тя беше енергична и неуморна. П все около нас – от скиците до последното копче на сцената. Все ще я срещнеш, забързана, с някакви рула и пакети под мишница. Но винаги ще ти отдели време да обясни и отговори на въпрос. Малката й „Застава” можеше да се види съвсем неочаквано спряла ту пред Завода за дунапрен или коприни, ту пред складовете на едро или пред театралните ателиета и химическото чистене. Кога смогваше тази жена, още й се чудя?! Нейното присъствие в „театралната кухня” бе ненатрапчиво, но много полезно. Често ще я завариш в Ателието на художник-изпълнителите с четка или спрей да дорисува декорите. Или в шивашкото ателие, когато с игла в ръка доправя ръкав или яка… Скиците на сценичните й костюми бяха много оригинални. Хем класически, хем – модерни. Сега гледам модните дефилета по телевизията, все си спомням някои от театралните костюми на Виолета. От нея съм научила много за сценичната дреха. Тя за нас си беше една цяла академия. П се работеше много леко, защото знаеше какво прави и какво иска. Затова и ние възприемахме работата си в театъра като „чрезвичайна служба”, неподвластна на личностни интереси… Това не беше „театър в театъра”. По-скоро бе една тайнствена съпричастност към талантите, до които съдбата ни бе наградила да се докоснем. Слави Шкаров

като че ли ни беше „омагьосал”. И ние му прощавахме всичко… И го следвахме до края… Защото бяхме орисани да живеем заедно един живот – живота на Русенския театър.

Един живот – магичен, катастрофичен и необясним, но неповторим.

 

 

Ради – сценичен работник:

Щом видя на разпределението – режисьор: Слави Шкаров, зная, че пак ще ни спука гьона от работа. Ще има да тичаме и да пренасяме дърволаци, плетове и бурета по портали и кошари. То на Нейко – туй му бе арсеналът… П като ги направи толкова тежки, като че ли ще му дават килограм злато срещу кило декор… Как няма като Виолета Радкова веднъж поне да измисли я някое перденце или найлонче, полиетилени или дунапренчета… Веднъж поне да направи кулиси като в „Амадеус” – да се въртят с един пръст. Ама какво да правиш?! Ние сме му свикнали! Ще има пак да се катерим по чигите и да висим по въжетата като паяци… Пли да въртим сцената и да търкаляме каруци, докато ни подпушат табаните. П на туй отгоре Слави като ни вкара „миманс”, та ни бутне по един свещник под носа – седиш прав и истукан, с една перука „Рококо”, под която се потиш като в еврейска баня… Ама няма мърдане – да не разваляш ефекта! Що „живи картини” сме изиграли, що слуги и пажове?! Наместо почивка – на сцената, в „образ”. Като тръгнем по прегледи, все съм завиждал на колегите – отиграват си на карти, докато трае представлението. Пък ние?! Ела в нашия театър, та да те видя, братле… Достатъчно е да чуеш: „ОТ-НАЧАЛО-О!” и хукваш, като „ерегеле”. То и затуй Слави ни беше извадил име. Викаше ни „Коневръза” – като коне на хиподрум изкарвахме всяко представление. Едно само му беше хубавото

–        бързо репетираме. Докато построим терена на монтировъчната и… звук, осветление – та на художествен съвет. Всичко по чиги и деко¬ри оправяме в движение. Измисля чудеса, пък ни кара да ги правим – на ръка. В другите театри – автоматика, компютри, техника… А при нас – въртак и гвоздей. А като накача чигите с Виолета Радкова – няма празно. П всичките на ръка. Като започнат едни промени – едно пада, друго се вдига – прехвърляме се като маймуни на въжетата. П все бързо – все в напрежение, щото само с едно трепване – можеш и да изтървеш чигата, да се откачи нещо, да убиеш хората долу на сцената. Ама Слави хич и не се тревожеше. Измисли си магиите, от нас иска да станат

–        а как?! Ние си знаехме… Помня в „Кошници”, как надувахме гумени дюшеци, за да „онагледял” притчата за реката. Залегнали в кошарата, под рогозките на Нейко… и ха се спукало нещо – ха са се претъркулили актьорите долу. П прегледът отива на кино… В „Огнения мост” с Жаро Павлович бяха измислили въртящия кръг на сцената, натоварен с всичките хористи от операта, докато маршируват под будьоновки. Скоростта на въртене трябваше да съвпада с музикалния ефект. Ха, да те видя тогава! Абе, в театъра горе-долу се получаваше. Ама като отидохме на прегледа в София, кръгът на Народния театър се оказа по-малък и за да се получи съвпадението, трябваше да въртим поне два пъти по-бързо. Режисьорите викат – ние се потим отзад… П фал! Музиката свърши, пък масовката си марширува „на сухо”.

Кой знае колко щеше да продължи това, ако един не се досети и поведе масовката извън сцената, та да продължи действието. А ние нищо не можем да направим, освен да попсуваме, ама под нос… За да не разваляш идеите на Слави. Защото каквото е казал, това става… Няма мърда-не, няма отлагане!… Законодател! Това е… И на прегледите все с негови постановки ще идем. П без награди – не помня да сме се връщали. После, на банкета, ще сложи на масата и тогава ни беше разборът. Забелязал съм, че Слави са заслушваше в това, което коментирахме на масата. Ама то не беше много за пред публика. А той само ще се подсмихне тънко, под мустак и ще примижа, някак си занесено. П тъй не можеш разбра доволен ли е или не?!

Васко – реквизитор:

Зададе ли се постановка на Слави, знам – ще са реквизити и чудо! Ще има да местим по „ви-ходи” – от портали и тъмни дупки, бързо и невидимо. А като измисли едни „консумативи” – да се чудиш как да му ги направиш – не признаваше бутафория. Иска си на сцената прясно закланата кокошка или червения хайвер от сьомга – без да те пита като как точно ще ги приготвиш?! Айде, в театъра – иди-дойди. Ами като тръгнем по турнета?! Още помня прословутия „КРЕМА ЛА КРОСТАТА” на Салиери, в „Амадеус”. На турнето в Търново не намерих нишесте и му приготвих крема от кисело мляко, с оцветител. Диди така се задави, че си забрави текста. Това за него беше прецедент. Още ми нагарча под лъжичката, като си спомня… Ако пък постановката беше революционна и имаше кръв, пак щях да бера срамовете в аптеката, като закупувам „ПРЕЗЕРВАТИВИ – НА ЕДРО, ЗА НУЖДПТЕ НА ТЕАТЪРА”… Хубавото е само, че бързо репетира, често казваше: „Давай бързо! П лошо!” Десет репетиции на маса, 20 – на мизансцен, 5 – генерални, и… художественият съвет пусне кораба на вода… За него животът на една пиеса започваше с публиката. Другото не го тревожеше. Каквото е – това е!… П няма да прави бележки след представление. Само понякога, минавайки покрай някой актьор, току рече: „Ти, майна, днес нещо, а?!” Толкоз! П завърти ли се спектакълът – няма скука, времето просто минава неусетно. Чак щом светне салонът и почнат аплодисментите, разбираш, че е свършил. За да започне пак „ОТ-НА-ЧАЛО”!…

Ламбето – осветител:

При нас в кабината Слави се чувстваше свободен. Имахме си сигнал, когато идваше тук. От тук той „дирижираше” всичко, без да има усещането, че е надзираван. Обикновено правехме осветлението нощем – когато в театъра няма никой. Редяхме пистите, правехме прожекторите, проигравахме „мизансцена”, за да не убием в някоя „тъмна дупка” актьор или важен текст. Пробваше различни варианти, докато избере най-сполучливия. Обичаше да се заиграва с осветлението. Пробваше всички възможности на техниката. Комбинираше ги по негов си начин. Всичко, което правеше, е сцената да изглежда като филм: черно-бял, убийствено ярък или пастелно непретенциозен, но винаги интересен. Понякога вкарваше решения, които случайно му бяха хрумнали от небрежната игра на светлините. Използваше светлинните ефекти така, че дори ние се прехласвахме. Така се роди и играта на Шута от „12 нощ” със светещата топка от Следача. Така беше и с Гилотината на контражур в „Амадеус” и ултравиолетовата „Кълбовидна мълния”. Как ги измисляше – сам Господ му се чуди?! П винаги ново, винаги интересно и емоционално. След Слави, с ни-кой друг режисьор не се получи такава връзка. Неговите сценични решения си останаха емблематични, а постановките му – „Наръчник по театрално оформление”. По-късно, когато младите режисьори експериментираха и искаха да постигнат особена светлинна ефектност, ние само се споглеждахме, намигвахме си и си казвахме: „Ясно! Като на Слави във…”

Всяка негова постановка си имаше свой характерен стил, непознат и неповторен и до днес. За нас, от осветителната кабина – Слави Шкаров си остана единствен и незабравен…

 

 

Цвятко – звукооформител

Не пееше, срамуваше се от гласа си, въпреки че имаше невероятно музикално ухо. Долавяше и най-тънките нотки на фалш и дисхармония. За него музиката бе по-висше изкуство от театъра и словото. Затова с много претенция се отнасяше към музикалното оформление на всеки свой спектакъл. Чалгата му беше любима хватка. Смяташе я за национална характеристика. Към класиката се отнасяше с уважение, но си позволяваше и волности. С композитора, с който работеше, трябваше да се „усещат – както казваше – без да се пипат.” Екипът, който го разбираше от половин дума, беше Мишо Шишков и Чавдар Селвелиев. Кога и как се разбираха – не бе ясно. Току пристигне готовата музика и тогава спектакълът оживяваше… Незабравима остава музиката на „Старата дядова къща” от „Босилека”, Песента на войника от „Кръчмата под зеленото дърво”, Агитката и Валсът на жертвите от „Седмият ден” или Будьоновките от „Кучешко сърце”. Веднъж се върна много развълнуван след поредното си пътуване до Сливен. „Представяш ли си, Рангеле, на карловската гара, едни хлапетии с китара дрънкаха песента на Рашо от „Кръчмата”. Отначало помислих, че ми се е сто¬рило… Не, майна, вярно беше! Те свиреха Песента на войника от НАШАТА КРЪЧМА, майна… Не мога да повярвам.”…

За Слави Шкаров музиката не беше самоцел. Тя беше идея и акцент. Както Реквиема на Моцарт в „Амадеус”. Така беше решил постановката, че като зазвуча Реквиема, направо те хваща за гърлото и изтръпваш. Питате ме, с коя музика най-вярно мога да изразя Слави?! За него най-прилича финалната песен на Чавдар Селвелиев от „Земята се върти”:

 

 

„Това, което сме били дали завинаги остава?!

Дали напразно не боли, тъй както бавната забрава?!

Дали завинаги остава -това, което сме били?! Когато паметта мълчи, Човек, наистина умира, Следите си ще заличи,

напразно в мрака ще се взира човек наистина умира,

когато паметта мълчи… Когато паметта мълчи!

Но земята се върти, за да бъдем аз и ти,

за да ни помни точно тук -и някой друг.

Но земята се върти,

скрила толкова следи… Не забравяйте, че тук е

минал друг…

 

режисьорът Слави Шкаров работи така:

Началото на неговия ден започваше далече преди всички. Влизаше в зрителната зала на операта почти невидимо, дори за портиера. Там беше неговата творческа работилница. Сгушваше се на любимото си място, някъде към средата на тихия и тъмен театрален салон. Там той твореше. Мислеше и наблюдаваше, и така раждаше поредния спектакъл. Докато „кухнята на театъра” се разбодряваше от недоспиване, от горчивия вкус на препушено и сутрешен махмурлук, той все повече се развеселяваше. Рисуваше мислено по наченатото платно на сценичното си решение поредния епизод или случайно хрумване. Чистачката, която мете сцената, тананикайки си, или сценичният работник, който, кашляйки, разнася напред-назад връзка въжета и въртаци – току виж влезли като персонаж в липсващо ъгълче на сценичния му „пъзел”. Или пък пожарникарят, който с горда осанка „инспектира”, сцената ще се прероди в някое епизодично решение на злободневна тема. Подробностите от задкулисния пейзаж се превръщаха в щрихи от панорамните монументи на неговите спектакли. Понякога дори придобиваха сила на действаща характеристика в сценичния образ или акцент на творческата идея. Във всичките си „масови” постановки Слави търсеше наред с епичността на темата, многолюдието на израза. Той се интересуваше как темата се пречупва през погледа на всеки герой – било то главен или епизодик, гений или злодей, лидер или марионетка. П това постигаше не чрез многословието на текста (който често съкращаваше) с думите: „ТОВА СЕ ИГРАЕ!”, а с многообразието на сценичния персонаж, декор или ефект.

В пиесата на Милко Милков „Седмият ден” (една не особено блестяща драматургия, но избрана за поредния театрален преглед) Слави бе включил цялата трупа на театъра. При организиране на „всенародната сцена за посрещането на съветските войски”:

– Тук нещо липсва… Трябва още нещо… А, я дайте един поп! Как кой, Жоро, хайде… бързо. Я му турете едно детенце, с менче с босилек – да върви до него!… Така… Още нещо липсва… нещо още… Ами – да! Лудият, бе, майна! Лудият на селото… Това е! Вкарайте един луд… Как кой? Памука!… Ето това е!

Като че ли платната, които поставяше на сцената, бяха плод на закодирания в паметта му образ на времето, пречупен през творческата му индивидуалност. Не говореше за стил, направо го налагаше… Често пъти чрез преднамерено крещяща безвкусица внушаваше хармония. Чрез изведена на преден план уродливост внушаваше красота и величие. Описанията, с които указваше актьорското поведение, бяха лаконични и необяснимо образни: „Ти го погледни, майна, с поглед на ПРЯСНО НАТОЧЕНА БРАДВА!”… Постановъчните си решения обясняваше икономично и разбираемо само за посветени: „Искам осветлението на сцената да бъде „Китайски ресторант”!… Не поставяше и конкретен мизансцен на актьора. „ЗА ТОВА, МАЙНА, СИ ИМА ВИТИЗ!”… Така хвърляше образите в ситуацията на режисьорската си идея, често даваше свобода за актьорска импровизация… Най-добре работеше в екип от единомишленици – неговият екип

ДЕДО, ДИДИ, РАШКО, РУМП, КЛИМБО, МИКЕЙ, МИЛАНКА, ЦУНА, КОСЬО, ВАМБО. С тях се разбираше почти без думи. Не спореше и не убеждаваше… Това го уморяваше. Или го разбираха, или – не! Искаше „нещото” да стане точно така. Без да обяснява защо и как?! П когато се сглобяха всички пластинки – нещото се получаваше, така че настръхваш…

Рядко се появяваше на сцената. За него – тя беше „светая светих”. Не показваше и не играеше. Само понякога се качваше бързешката, почти срамежливо, отиваше до някой актьор, прошепваше нещо на ухото му, усмихваше се заговорнически и също тъй бързо се скриваше в салона. Обичаше да бъде анонимен. Своите „звездни мигове” преживяваше сам. Обикновено сврян в някоя осветителна или звуккабина – недочакал финала. Аплаузите го стряскаха. Макар че си вярваше, все се изненадваше, когато публиката прекъсваше действието с аплодисменти. Знаменателни ще останат репликите, които на всеки спектакъл извикваха аплаузите на публиката: Викът на Майката (Елена Стефанова) от „Майка на всички”: „Не яжте хлябааа… “

Пли крещящият шепот на Държавната жена (Елена Стефанова) от „Босилек”-а: „Защо плачеш, Драгинко?!”

Или ширналата се родопска песен в отворения прозорец в картотеката на Следователя (Константин Димчев) от „Есента на един следовател”, та до апогея – с „Реквием”-а на Моцарт и монолога на Салиери. Умееше да акцентира злободневното в прочита и да го внуши на зрителя, да развълнува и накара публиката да се замисли, успяваше, чрез отделни реплики и епизоди, които се помнят и остават идиоматични. Такава бе репликата на Репан от „Кръчмата под зеленото дърво”: „ПИЯ, ЗАЩОТО СЕ СТРАХУВАМ ДА ЖИВЕЯ ТРЕЗВЕН”. Или пък отговорът на двамата затворници от „Бавачки-те” към Надзирателя на затвора: „НИЕ ПОНЕ ИЗЛИЗАМЕ ОТ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕ. ПЪК ТИ ВИНАГИ СИ ОСТАВАШ ЗАТВОРЕН!”

А стане ли реч за „Амадеус” – няма да ми стигнат думите. Спомням си, попитахме Жарко Павлович при едно негово идване в Русе да направи сравнение между двете постановки на Питър Шафър – нашата и тази, на Младежкия театър. Жарко каза дословно така: „НИКОЛАЙ БИНЕВ Е МНОГО ДОБЪР. НО ДИДИ Е НЕЗАМЕНИМ!”… Какво повече?!… Слави беше убеден в това, което прави. Не вярваше на критиката, струва ми се, че не я и слушаше. Имаше си свое вътрешно мерило, което му даваше кураж да продължи… Но напоследък като че ли се уплаши. Не от това, че е неразбран. По-скоро от натрапчивата тема за ранимостта на таланта, която му бе станала болезнена след „Амадеус”. Това личеше особено в последната му постановка „Молиер” на Сливенския театър. Като че ли се беше изтощил, като че ли беше казал всичко. Изненадващо се хвърли с ново предизвикателство към последната пиеса на Иван Радоев. Но може би не премери скока си… И той се оказа инфарктен…

Спомням си как бяхме в Ямбол по повод Пролетните театрални празници с постановката на Стратиев „Земята се върти”. Директорът на театъра – Станьо Михайлов (който го покани пръв в Сливен), поздравявайки нашата трупа за блестящото представяне, каза: „ВИЕ СТЕ НЕВЕРОЯТНО ЩАСТЛИВ ТЕАТЪР, ЧЕ ИМАТЕ СЛАВИ ШКАРОВ.” Тогава не можахме да го осъзнаем. Ние, от „коневръза”, както обичаше да ни нарича Слави – бяхме неговата обичайна среда и първа публика. Нашите неволни реакции, понякога избистряха неговата гледна точка. Чрез нас първо проверяваше верността на своя прочит. Обикновено ни подпитваше за впечатления, доста след напредването на постановката – когато идеите му вече придобиваха някакъв образ. Изслушваше мнения, но съвети не приемаше. Най-често казваше: „АКЪЛ НЕ ЩА!”… Единствено след прочита на маса на Булгаковото „Кучешко сърце” Слави ме дръпна за ръкава и директно попита: „Какво ще кажеш, Рангеле?!” Замълчах, защото не бях още избистрила впечатленията си. Смутолевих нещо като: „Страшно ми стана… уплаших се… ” Тогава Слави се усмихна някак доволно, наведе глава и си метна чантата през рамо… Толкоз беше!…

Не разбрах само на какво се зарадва тогава…

По време на репетицията се случи следното:

С.Ш.: – ЧА-СЪ-Т!!!

ГЛАС (зад кулисите): – Без пет…

С.Ш.: – Какво правим сега? Рангеле 1, туй

ли ти е сцената?! Кога ще го видим най-после този терен?…

ГЛАС: – Завеждащ постановъчна част каза:

„ВСЕКП МОМЕНТ”…

С.Ш.: – Абе, какво става тука – не мога да разбера?! Кой кара влака, не ми е ясно. Театър-майсторът – на сцената!… Пепелник няма ли в тая държава?!… Васко-о-о… Пепелника-а-а…

ГЛАС: – П Театър-майстора го няма!… Тикат камиона, закъсал в Червена вода. Ще дойде всеки момент…

С.Ш.: – Абе, какъв камион?! Какви ги тикат? Къде е заместник-директорът? Да дойде тука веднага!… Докато не дойдат – никаква репетиция. Ама вие майтап си я имате тая работа… Цвятко-о-о, пускай музика-а!… ЧА-СЪЪТ?!

ГЛАС: … и пет!

С.Ш.: – Какво правим сега?!… Рангеле, де са ти артистите?

ГЛАС: – Не си казал да ги викам…

С.Ш.: – Е, хайде де, хайде… Давай!… (зазвучава музика) СТОП-СТОП! Цвятко, спри! Айде де! Какво чакаме?…

ГЛАС: – Терена! Нали каза – без терен?!…

С.Ш.: – Веднага звъни в Дирекцията!… Да дойдат тука и да си видят организацията! Дей Заместника?! Дей Постановъчната част!? Нищо не признавам! Айде на пангара!… ОТ-НА-ЧА-

ЛО-О-О!…

ГЛАС: – Актьорите ги няма…

С.Ш.: – Какво няма?… Как няма?!… Къде са?!… Какво става, бе, майна?!…

ГЛАС: – На снимки в телевизията, не са свършили още…

С.Ш.: – Абе, я стига с тия халтури!… ДО-КЛА-ДНА-А!… П ми намери Митю Киното – под дърво и камък!… Пускам го на сцената!…

ГЛАС: – П заместника го няма…

С.Ш.: – А има ли въобще някой в този театър?! Васко-о, пепелник!… Мога ли да знам какво правим сега?! Вий мен не ме мислете – аз всякак ще си вържа гащите… Вий си вижте вашата работа!…

ГЛАС: – Актрисите са тук. Да завъртим поне женската сцена, докато…

С.Ш.: – Акъл НЕ-ЩА!… ОТ-НА-ЧА-ЛО-О-

О!…

ГЛАС: – Ами жените чакат… Тях – кога?!

С.Ш.: – Какви жени, бе?! Какво чакат? Днес да не е Осми март?!… ОТ-НА-ЧА-ЛО-О! Цвят-ко-о-о…

ГЛАС: – Мишо Шишков – на телефона!…

С.Ш.: – Рангеле , докато се върна – теренът ти да е готов!… Пнак – няма премиера… Мислете му…

(Малко по-късно. По сцената се лутат сценични работници. Нещо чукат. Зад кулисите – тишина.) Вик от салона:

ЧА-СЪ-ЪТ!!!

ГЛАС: … и 20…

С.Ш.: – Какво правим сега?! Туй ли ви е декорът?!… А-а, не е готов още… П докога ще чакаме?!… Аха – ще стане… П кога, бе майна?! Ама вие какво? Майтап ли си правите с мене?! Докладна!… Цвятко – пускай!…

МИКРОФОН: Моля – актьорите, за начало на репетицията – НА СЦЕНАТА!

С.Ш.: – П сложи снимки – на Втора част… Дей Митю Киното?… Как го няма? Няма – няма… А-а, жена му казала… Какво има да казва жена му? Аз кого казах да ми намериш: Митю или жена му?! С жена му – няма да говориш, ясно ли?… До края на репетицията да ми намериш Киното… Пскам го на сцената… Няма до Премиерата да ми играйте „Живи картинки”… Ще видя ли най-после нещо готово в този театър? Де е Виолета Радкова?

ГЛАС: – В ателието – работи…

С.Ш.: – Защо тя, бе, майна?! Тя си е свършила работата. Тя трябва тука – да гледа!… Ателиетата да си се оправят!… Кое им е малко?!…

ГЛАС: – … времето…

С.Ш.: – П на мене ми е малко, ама пита ли ме някой?!… Всеки да си връзва гащите… Айде, стига се обяснява, ами си пусни Докладна!…

АКЪЛ НЕ ЩА.

(Актьорите излизат на сцената.)

С.Ш.: – От-начало, айде, майна, давай! „Свински тръст” – лошо, но бързо!… Цвятко-о-о, пускай!… (Зазвучава музика.)

На сцената се втурва Троцки 1и започва силно да ръкомаха.

С.Ш.: – Стоп, стоп – какво има пък сега?!

ТРОЦКИ: – Ей, чшт, режисьора!… Твоят Дъртият (Мишо Шишков) те чака на телефона! При Дядо ти (В. Попилиев)! Бягай, че чака да се разберете по кого да прати музиката. П слушай, чшт! Да му вземеш парите от Кака ти (счетоводителката), чу ли?! П да му ги пратиш! Разбра ли?!… Ама да не забравиш! Че чака, рабра ли?!… Ама, бягай, де, бягай, ама бързо, чу ли?!… Хубаво, де, хубаво… Добре… Айде!…

С.Ш.: – Почивка-а! Ако така я караме – аз по-добре да заминавам за Сливен.

А ти си пусни Докладна.

Издателство „ПАРНАС“