МАРИЯ ДИМАНОВА — художник

Интервю на Иглика Пеева с Мария Диманова

Мария диманова

—      Мария Диманова, известен български сценограф, е едно от имената, тясно свързани със Слави Шкаров. Слави беше човек, който обичаше да работи със свой си екип. Вътре обикновено влизаше Мишо Шишков — също известен в България и в Русе като човек, който пише театрална музика. Обикновено и Нейков влизаше, Мария Диманова също е един от неговите хора. Слави беше много любопитен човек. Той говореше на свой собствен език със своите приятели от екипа си. И много трудно човек, който не беше посветен в този речник, можеше да схване за какво става дума.

–        Да, така е.

—      Какви са най-скъпите Ви спомени от Слави?

–        Със Слави аз бях свързана чрез Нейко Нейков – също много любим мой колега и личен приятел. Той ме извика всъщност, за да работя с тях костюми. Това беше най-емоционалният период от моя театрален професионален живот. Най-наситеният, най-влюбена в театъра съм се чувствала тогава. Така, както бяха и всички други сътрудници на Слави. Когато той неочаквано или очаквано почина, години наред имах чувството, че за мен театърът е мъртъв. Той беше наистина много харизматичен с този език, който винаги съм мислела за известна ексцентричност. Те си го изработиха заедно с Нейко. Аз невинаги ги разбирах. Много хора казват, че всичко са им разбирали. Нищо подобно, почти нищо не им разбирах. Но то нямаше нужда и да се говори всъщност.

—      При Слави се говореше с постановките.

–        Да, той употребяваше метафори. Ужасно го обичаха неговата група актьори извън Русе, защото за Русе нямам впечатление. Той тук си работеше.

—      И в Русе много го обичаха. Вие говорите за Сливенския театър.

–        Аз говоря за сливенския период. Започнахме в Младежкия театър, беше го извикал Васил Попилиев, светла му памет. Тази постановка не се осъществи докрай. Там беше стартът на нашите отношения. Много съм била свързана по това време с него, както и всички останали и може би той е единственият театрал, за кого-то всяка година неговите близки, не знам как е тук, но в София се събираме, за да си плачем за него.

—      Добре, според вас… Аз лично бих определила Слави като един алхимик. Къде беше магията около Слави? Как създаваше своята алхимия? Как превръщаше обикновените неща в къс самородно злато?

–        Извън изключителния талант, извън много високата интелигентност, аз съм питала Слави за всичко, не за театър, а за всичко, което в момента ми е хрумнало, и няма начин той да не излезе веднага от този ексцентричен маниер на поведение на избор и да не ми го обясни кратко, ясно. Той беше много ерудиран човек. Но най-вече беше много чист човек. Просто лунен такъв, небългарски… Имаше няколко души, които откровено си ненавиждах през този период – други някакви, извън театъра. А той с две думи някак си успяваше да ми покаже колко са ценни, колко не съм права, колко са свестни и аз оттогава досега продължавам да вярвам на това, което той ми е казал. Никога, по никакъв повод, за никого не е казвал нищо лошо, но не с онази физиономия на човек, който си премълчава, който умно и благородно не иска да каже, защото е възпитан. Не, той просто беше като дете. Като добро дете. Феноменален е неговият чар.

Издателство „ПАРНАС“