ИНТЕРВЮ НА ТОДОР БЛИЗНАКОВ С ПРИЯТЕЛИТЕ…

 

12 април 1995 г. Театър „ Ла Страда” – рожденият ден на Слави Шкаров и на всички родни „космонавти”. Ей го един от тях – ВАЛЕНТИН ТАНЕВ. Зад бара, естествено.

–        Вале, кажи две думи.

–        Много се радвам, че ти си тук, първо, това е най-хубавото, че си дошъл толкова отдалеко, че си пак при нас, че сме пак заедно.

–        Никога не сме се разделяли, защото един човек, който се нарича Слави, ни събира и ни държи заедно.

–        Е, да… Той пак ни събра.

–        Така е.

–        Ами нека да живее в нас.

–        И около нас.

–        Бог да те пази!

–        Бог да пази паметта му!

–        Благодаря ти!

НИКОЛА ДОДОВ, 12 април, в „Ла Страда”

сме, на свой терен.

–        Ники, 12 април, Слави. Едно изречение.

–        Изречението, което ми остана в главата от Слави, беше „Тутси, майна”. Това беше цялото обяснение на това защо аз играя Марио Антонов в „Ревизор”.

–        „Тутси, майна”. Иди го разбери.

–        Ама ти го разбра.

–        То се оказа, че аз съм го разбрал, ама аз не разбрах, че съм го разбрал, после разбрах, че съм го разбрал.

—      То май е най-хубавото, а сега, когато го няма, той ти помага.

–        Това, като го няма той, първо, не е вярно, че го няма, защото самият факт, че сме тука, значи го има. Второ, той има толкова живи съуче¬ници, които приживе не им се събират така на рожден ден, да не говорим, да са живи и здрави, след като си отидат, дали въобще някой ще се сети за тях? А самият факт, че сега ние сме тук с теб и си говорим в компанията на поне още 20 човека, които без никой да им казва какво да правят, направиха това, което е. Съжалявам, че това е диктофон, а не видео. Така че, дай да не го дъвчем Слави, ами да му сипем по една чашка и да му кажем: „Наздраве”.

–        Наздраве, Слави!

—      Благодаря ти, и нека Бог да пази твоите дела, защото с тези дела все си мисля, че ще те помнят с добро.

–        Много съжалявам, че на никого не му дойде на акъла да покани Слави във ВИТИЗ да направи един клас. Щото дет се вика: Слави – все едно да вземеш едно канче светена вода и да я лиснеш на паважа. Това стана със Слави, за съжаление!

—      Не, на тях им идеше на акъла да не го пускат в София, а не да го канят във ВИТИЗ. Бъди жив и здрав!

 

—      В ръката зелено, на земята тревата и тя зелена. БОРИСЛАВ СТОИЛОВ — винаги с пълно, пред администрацията на хотел „Сливен”. Ами 12 април.

—      12 април – Ден на космонавтиката, естествено.

—      И всички родни „космонавти”. И ти, като един от първите родни „космонавти”.

—      Имаше една частушка, която беше: „Космонавту полюбила, космонавту отдалась,

—      Хубаво.

—      А, така сега. Ей го още един космонавт.

Това беше ПЛАМЕН МАРКОВ. Същият.

—      Сега по-малко.

—      И какво му каза на Слави ти. Спомняш ли си?

—      А бе, помня повече неща, които той ми каза. Това, което аз съм му казал, кой знае какви глупости съм му казал. Макар че май не си говорехме глупости с него.

—      Поне едно нещо, ако се сетиш.

—      Имахме странни приятни разговори, които бяха много такива едни… В него имаше част от необяснимите неща, които като ги обясниш, и те стават други. Даже като чуя лафовете (аз съм чувал от него) и като ги чуя преразказа-ни от сто артисти след това, много добре знам, че те изобщо не са същите. Друго е Слави да каже – „китайско село”, друго е 20 души да го повторят. Просто не е същото. Дет4 се вика, даже може да ти стане по-ясно какво значи. Но във всеки случай не е същото, защото сигурно не е това, което…

—      Благодаря ти, Пламене. А наистина от всички тия приказки нещо помогнало ли ти е някога след това?

—      Да. Надявам се по-нататък още повече да ми помогне, защото досега не можах да го науча това. Как изведнъж цялата работа може да се заебе и след това да се получи отново. Само дето аз съм така, за съжаление, по-стегнат човек. Все нещо да не пропадне, да не се развали, да стане. То, дет4 се казва, да го крепиш постоянно. Общо взето толкова много енергия харчим. А то нещо като не тръгне: „Пълен боклук, от това нищо няма да излезе. Дай да си пием тука. Карай.” И аз така по едно време викам: „Е, аз го отписвам.” След това по някакъв неведом начин нещата се сглобяват и отново стават. И стават хубави. Т.е., има някакъв номер, в който изведнъж, дет4 се вика, няма нужда амбицията да е на всяка цена. Казваше: „Това ако не стане, страшно ще стане.” Той умееше това да го прави. Това не го мога и много ме е яд. Надявам се, че като остарея още малко. Като побелея като тебе, Тодоре, и тогава, надявам се, и аз да по-умнея.

—      Това беше Пламен Марков.

—      БОРЕ, питам те.

—      Какво.

—      Ей, така 12 април.

—      Ти даваш теми само ние да си говорим сами. Така ли?

—      Свободно съчинение, да.

—      Ох, 12 април! Аз казах – денят на космонавтиката.

—      Добре, изложбата се казва „Отначало”. Може ли да започнеш нещо отначало ти, сега, 12 април 1995-а.

—      Много ми е трудно, но трябва. Трябва винаги да се започва отначало.

—      Ами, примерно да се влюбиш отначало.

—      Това мога. Това го правя винаги, постоянно, отначало.

—      Значи спазваш принципа на Чехов, че естествено състояние на човека е, когато е влюбен.

—      Да, естествено!

—      Ами, какво да ти кажа. Отначало — пак в любовта.

—      Благодаря ти. Стартирам.

—      И умната.

—      Дворът на „Ла Страда”. Нещо като Ню Йорк, но са съжаление Западен Ориент, София, ВАЛЕРИ ГОРЧОВСКИ. Ти си тук. Никола Додов каза, че той му обяснил само с „Тутси, майна”, т.е. какво играе, той казва в „Ревизор”. А ти защо трябваше да се изрусиш?

—      Не се знаеше до последно цветът какъв ще бъде. Два пъти под перхидрола. И така… Слагаме космическото гориво, гледам, че е заредено и тръгваме, и тръгваме заедно нагоре.

—      МАРГАРИТА БАКЪРДЖИЕВА — една европейка в Западен Ориент. Я, кажи в кабината, дето се блъскаха един в друг в твоята кабина, кои бяха?

—      Нейко Нейков, Слави Шкаров.

—      А какво търсеха? Търсеха, каквото си търсеха?

—      Търсеха сироп.

—      А ти беше го скрила.

—      Вярно.

—      А, знаеш ли, Маргарита, поне аз съм сигурен – без теб много неща не биха станали от света на Слави, който той създаде в Сливен.

—      Винаги, навсякъде можеше да го създаде! Голям талант…

—      Добре, не бягай. Защото където и да бягаш, ти не можеш да избягаш от спомена за Слави.

ВАЛЕРИ МАЛЧЕВ — още един роден „космонавт” в Деня на космонавтиката и рождения ден на Слави Шкаров.

—      Здравей, Валери.

—      Здравей, Тодоре.

—      Тука между нас има един бар. Празен е барът. Кое е пълно в този ден, според теб.

—      Мисля, че чувствата ни. Ние никога не сме се разделяли и най-здравата спойка е човекът, за когото сме се събрали.

—      Сещаш ли се за някои точни, някои специални негови думи?

—      Специално към мен, или въобще за всички ни?

—      Ами за теб, ако можеш да ги кажеш.

—      Спомням си след постановката на „Ревизор” той раздаваше снимки на всички нас, бяхме в квартирата на Борето и ми подари една снимка, която аз съхранявам горещо. И тогава той ми каза: „Погледни се, бе, на какво приличаш. Изобщо какви фиалки. Виж се какъв си.”

—      А от всичко това, дето ти е казал? Аз питах и другите. С по-късна дата във времето, помагали ли са с нещо неговите думи — в работата, в живота?

—      Да, винаги! Даже когато ми е най-трудно, някак си изведнъж изниква неговият лик, неговото присъствие, неговият дух и започваме първо с много смях, после примесено с тъга. Да си спомним за него, защото, както каза ти, той е шишът, който ни обединява.

—      Не съм питал другите, сега се сетих. Виждам ти очите и духа ти. Да, наистина, виждам духа ти. Как мислиш, какво би поставил, как, би ли работил сега, сега — в тези години Слави? А, ето и още един роден „космонавт”.

—      За какво става дума?

—      За какво може друго да става дума днес, на 12 април?

—      За Слави Шкаров.

—      Точно така. Косьо, добре дошъл. Казвам го, защото аз малко по-рано дойдох. Ние никога никъде не сме ходили. Ние сме в едно „китайско село”.

–        Да. Малко. Казва Слави.

–        Ами така. Валери е зад бара на „Ла Страда”. Косьо СТАНЕВ идва от Шумен. Играе една роля. Сигурен съм, че играе добре ролята на директор на театър. Аз съм тук — и аз нещо! Добре. Питах, ти точно на въпроса влезе от антрето. Питах Валери, питам и теб: какво според вас би правил Слави сега, през 1995

г.?

–        Не знам. Но през цялото време, докато вървях насам, си спомнях. Многото време, многото срещи, в които непрекъснато говорехме, мислехме. Не знам, мисля, че Слави пак би продължил да бъде като героите на Стайнбек от „Тортила Флет”. Дали ще е Дани, дали ще е Джизъс Мария. Той беше просто човек на вселената и едва ли би се занимавал с боички, с дребните неща от живота.

–        Нещо космическо. Защото той беше космически режисьор за мен. Това го видяха и французите, с които работихме. Гледаха представлението „Съзаклятието на лицемерите” и казаха, че той е изпреварил българската режисура с много години напред.

–        Много ти благодаря за това изречение. Виждам как ти трепери гласът. Познавам те. Лошото е, че чакаме понякога някой отвън да ни каже нещо, за да се уверим, че е така.

–        Ами, да, вярно е, понякога ние просто не можем да се докоснем до това, което имаме. Може би по-често става така. Когато го загубим, тогава разбираме какво губим. Когато Нейко си подреждаше отвън пластиката, валеше сняг. И аз му казах, това си бяха думите на Борето: „Ти реши да излезеш навън.” И тогава му казах: „Нейче, какво ще стане сега? Сега вали сняг.

Той плаче според мен. Може би към 5-6 часа ще грейне слънце.” И той ми отговори: „Разбира се! За него всичко беше възможно.”

—      То така и стана, навън има слънце. Само че сега 4 часа, малко по-рано.

—      Той винаги ни изненадва с по-бързите темпове.

—      Да, винаги. Той беше с един ход напред. Или най-малко два.

—      Благодаря ти, Валери. И тримата са тук

пред мен. БОРЕТО, ВАЛЕРИ, ВАЛЕНТИН.

Светата Троица, която Слави въведе по свой си начин тези три души на арената за издръжливи трапери. Благодаря.

—      Ние не сме на работа, ние се кефим — ВЕНЕТА ДОЙЧЕВА, ИВАН СЛАВОВ. 12 април. В

двора на „Ла Страда”. В деня на Слави Шкаров и на всички родни „космонавти”. Ето ги двамата, от многото родни „космонавти”.

—      Венета, здравей. По очите ти личи, че ти е добре.

—      Ами, приятно ми е.

—      Много се смя Слави, като му казах, че му викам „тихата стъпка”.

—      Ами Слави имаше чувство за хумор.

—      Сигурен съм, че с нещо ви помага и в тия дни, месеци и години. Слави — той, който ни събра сега.

—      Ами, аз си спомням, че в началото беше, така… „сълза за Слави”, „глътка за Слави”, а сега е „спомен за Слави” и усмивка. Когато мисля за този човек, непрекъснато се сещам за неща, от които се попикавам от смях.

—      Нали. „Китайско село”, „от тука до Кърджали”, „кака се ожени”, „отначало”, „мандалото хлопна”…

—      Като се сетим за Слави – с поглед занапред.

—      Нагоре.

–        Нагоре.

—      А спомняте ли си какво пишеше на програмите — един парашут с една кама, която пада и „Три минус”. А ние докарваме ли го до „три минус”.

–        О, ако Слави сега ни гледа и ни каже: „Три минус”, това е повече от шест.

—      Нали.

–        Разбира се!

—      Много ви благодаря. Приятна вечер.

–        Няма нужда да ме помнят. Докато съм жива да ме забелязват.

—      Те те забелязват. Защото ти не можеш просто да се скриеш.

 

12 април, в двора сме на „Ла Страда”. Първата работа на Слави Шкаров в Сливенски театър, припомням, беше „Мата Хари” на Недялко Йорданов, а музиката беше на композитора Стефан Драгостинов.

Заедно с него край нас са камъните на Нейко Нейков — сценографа. Вътре са картините на Анито Плачикова. Няколко думи от СТЕ¬ФАН ДРАГОСТИНОВ. За Слави Шкаров. За приятелите, за театъра и за всичко, което е край нас.

–        Не знам защо настръхвам, това е усещането ми в момента. Слави го няма. Когато беше, винаги казвах: „Той е в десятката на режисьорите.” Сега, без да се отричам от тези думи, казвам: „Това беше Слави Шкаров и е такъв, и ще бъде в моето съзнание и като режисьор, и като драматург на това голямо изкуство, защото той въвеждаше нещо повече от някаква или друга режисьорска линия. Не искам да говоря професионално. Голям творец беше. Много неща правихме с него – и в Русе, и в Сливен, и на други места. Много преживя това момче. Помня, беше паднал в една асансьорна шахта. Надделя го. Следващата година бяхме в Боженци, в една вила, зимата, работехме заедно. Дойде от Русе човекът. Седнахме да работим вечерта. Пийнахме и изведнъж всичко се разлюля. Земетресение. Изскочихме навънка. Една плоча се катурна и падна до нас. И той каза с характерния си дрезгав глас: „Е, имало живот, майна”. Това беше. Той – с всичкото онова, което носеше в себе си и споделяше с другите. Беше ми дра-го да работя с него, защото той се вслушваше, извеждаше, въвеждаше, а аз като музикант в бизнеса на чистата музика, винаги съм търсел най-сложните решения. Но в театъра човек винаги трябва да търси компромиса и въпреки това, винаги съм му предлагал най-трудните решения и той винаги казваше: „Никакъв компромис, майна. Щом така си го измислил, така ще бъде.” И тази полифоничност на музика, сцена, драматургия, винаги е била една от целите ни. Помня, че когато създадохме постановката „Мата Хари”, вътре имаше няколко такива ешмедеменски кръчмарски парчета и най-густото, най-гот беше това, че някои от тези парчета известно време така битуваха и по кръчмите.