ИВАН САМОКОВЛИЕВ – актьор

2146132477

СЛАВИ ШКАРОВ – „ПРОКЪЛНАТИЯТ” РЕЖИСЬОР

 

Той дойде в Плевен през септември 1984 г. по сандали, защото беше топло. А в театъра беше направо „горещо” – щеше да се прави новата тогава пиеса на Константин Илиев – „Одисей пътува за Итака”. Разпределението още повече нагорещи нещата – всички искаха да играят… Той беше много популярен в Плевен. Главната роля (на 75-годишен старец) беше поверена на мен, въпреки че в театъра имаше поне трима великолепни възрастни актьори, а аз тогава бях на 41. Особено се гордеех, че е избрал мен. Това много ми харесваше. Разбира се, на други не им харесваше. Но в театъра е така – щастието за едни е нещастие за други.

Веднъж един колега го попита:

„Слави, ако правеше тази пиеса в Русе, кой актьор би взел за главната роля?”

„Иван.”

„Е, ти сега… Добре де, ако можеш да избираш от целия български театър, кой би взел?”

„Аа… от целия български театър… бих взел… Иван!”

Със Слави се работеше много приятно. Нещата се получаваха неусетно. Ние всички го обичахме, защото винаги ни защитаваше.

На една репетиция пристигна авторът и след като погледа малко, каза:

„Абе, Слави, тоя актьор, дето играе стареца, е много интересен, но не е ли много млад?”

„Млад е. Но той сега не играе, той показва какво мисли. Ела една седмица преди премиерата, тогава ще бъде друго.”

Репетициите се проточиха и един ден през ноември той ни събра на сцената и каза:

„Вижте ме как съм… по сандали! Дойдох в началото на септември и по сандали ми беше добре… Ама сега сме ноември, ще завали сняг… как да я карам така… “

Премиерата наближаваше и хаосът ставаше неудържим. Един Господ знае как всичко се подреждаше! За разлика от други режисьори неговите спектакли се развиваха с времето. Всяко следващо представление беше празник. Той почти не гледаше представленията – или беше на сцената, или в реквизитната, или пред театъра, но забележките му бяха невероятно точни. Разбира се – метафорични: „Още малко и връзваш гащите”, или „Абе, ти тая вечер игра ли? Не те видях”, или „Майна, ти каква бележка имаше по актьорско майсторство?”

Веднъж един критик му казал:

„Първата част на представлението се влачи!”

А той му отговорил:

„Ние, майна, първата част правим чекии – втората част играем. Ела след няколко представления – тогава ще говорим.”

Работата с него беше истинско удоволствие. Говореше някъде отстрани на нещата и някак неусетно те запалваше. При него актьорите имаха чувството, че раждат нещата сами. Силата му беше между 11 и 12 часа – тогава се палеше и се раждаха изключителни неща.

Сега, след толкова години, мога да кажа, че работих с един голям български режисьор. И се чувствам особено горд, че ме покани в театъра. Тогава Русенският театър беше голям театър. Носеха се легенди – за Слави, за Диди.

Беше престижно да играеш в Русе. Със Слави работих в четири постановки… След това Той почина… И аз осиротях…

Него не го вземаха в София… Постановките му бяха остри, актуални и не се вписваха в номенклатурата.

Веднъж гледах представление на Комеди Франсез, посветено на прокълнатите поети. Силно ме развълнува тяхната гениалност.

Слави беше Прокълнат режисьор.

Издателство „ПАРНАС“