ИВАНКА БЕНЧЕВА – актриса

МИСЛИ ЗА СЛАВИ

„Същественото е невидимо за очите. То се вижда само със сърцето” Екзюпери

montfiz_prof_ivanka_bencheva

БЕШЕ ПРЕЗ МАЙ…

Седяхме с Иван Раев на скамейката под смокинята в двора на стария театър в Сливен и не-очаквано иззад острия ъгъл на сградата се появи Слави с леко приведено рамо. На изненадата ми той отвърна „Ивано, идвам за теб!”. Набързо обясни, че в Русе се създава „ситуация”, директор става Дедо Попилиев и събира „компания”. Отвърнах, че имам покана от Пазарджик (най-любопитната трупа в момента). „Там са няколко, в Русе ще си една!” – отсече. „Трябваш ми”. И така наесен аз започнах сезона в Русе. И останах там 10 години. Незабравими, бурни, щури години с прекрасна трупа, нестандартни режисьори. И Слави.

Започнахме с „Вкус на череши” (Агньешка Ошецка), инструментално трио на живо, 12 песни по текстове на Булат Окуджава, партньорство с вулканичния Диди (Константин) Димчев, измислици, ентусиазирани репетиции (даже няколко и през нощта в празния театър!) Кеф! На програмата Слави ми е написал ,,…и щастие, което да ти донесе изкуство…”. Това беше времето, когато до отмала слушахме Висоцки.

Христо Калчев (да, по-късно онзи Х. К.) имаше една синичка грамофонна плоча от списание „Кругозор”, мои приятели софиянци ме бяха заредили с едни апокрифни записи, песните на Окуджава и Азнавур, които пускахме на „Мамбо”-то на Диди (за непосветените това е магнетофон, на който след няколкочасово звучене може да се изпържат яйца). Провокирах „компанията” да слушаме джаз. Живот!

Странно беше усещането на Слави за музиката. В спектаклите му тя винаги е била действащо лице. В „Съд на честта” (Рангел Игнатов) сякаш от небето се спускаше духов квинтет – свиреха Цуна, Вили В., Климбо, Микей, Ники Калчев. Завиждах. В „Децата на Ванюшин” (Сергей Найдьонов) пеехме една измислена от Слави „частушка” – „най-червени домати у Ванюшин и син., как да станем хора на Ванюшин и син и т. н./. Ами в „Кръчмата под зеленото дърво”? Текстът на „Балада за войника” от Болеслав Лешмян, който Слави откри, а Рашко (Младенов) написа музиката, зазвуча като химн на актьорите, с които Слави общуваше тогава и сетне. Пеехме с хъс аз с Диди, Микей, Албена и

Владо, накрая Дедо и всички в хор:

„И куцукаха дружно и човека, и бога… И какво ли в тях куца – да ви кажа не мога.

Тук с подскок, там с прибежка, тъй и инак – и ето:

Докуцукаха славно най-подир до небето.”

Чудно! Дивно!

В „Седем песни за северния кей” (Спас Левков), една полупиеса-полурепортаж за създаването на Девня пак пеехме. Между другото това е спектакълът, в който за първи път на българска сцена се появи кинопрожекцията. Действието на сцената вървеше в реално време, а на екрана

–        кадри от живота на героите, мотивирали ги да дойдат да строят Девня. И годината е 1975! Кино имаше и в „Босилек за Драгинко” (Константин Илиев). Там също пеехме, но и свирехме в домашно трио – Дедо на цигулка, Вальо Гаджоков на акордеон, аз – на виолончело. По-късно в „Ревизор” (Гогол) в Сливен момчетата също свиреха „на живо”. Вълнуващо! По негова молба направих музикалната картина на „Винаги засмян!” с Висоцки, с джаз – „Миниатюри”, „Балада за тъжната кръчма”, „Наздраве!”. Изобщо „Джаза да свири! Пускай бандата, Ден-ке!” (Денка Попилиева беше неговият помощ-ник-режисьор).

Лафовете на Слави.

Самодеецът няма възраст! Да направим маршрутната карта! Обърни страницата! Лошо, но бързо! Дълго и талантливо! Гвардията не се предава! Денке, чети ремарките! Дръпни се от гишето, и ние сме хора! Още малко и връзваш гащите! Ти тази вечер игра ли, Рангеле? Сборен пункт на поклона! Айде – по дувара, по дувара

–        и да ни няма! Момичета, отначало! Изкуството не обяснява – то внушава! Къде отиваш, конче!

Първата среща на Елена Стефанова със Слави бе в спектакъла „Драми на запад” – три миниатюри от Франсоаз Саган, Уйлям Сароян, Фридрих Дюренмат. С нейното неуморимо чувство за хумор и усет за средствата, рефлекса на Микей (Николай Ангелов), острата му характерност и великолепно партньорство, се появи нещо различно в афиша на Русенския театър. Срещнахме се няколко поколения актьори. И заявихме правото си на ново пространство. Срещата на Слави с Елена продължи в „Майка на всички” на Георги Караславов. Там беше и прохождането на Рашко. Сценограф бе Цанко Войнов, силно бе актьорското присъствие на Виктор Данченко, на Янко Чернев и на изумителния Минко Минков. Мисля си, че Миньо е признателен на Слави за тази роля, както и за Сапуна в прекрасната пиеса „От земята до небето” (Никола Русев) – един шеметен, вълнуващ спектакъл, както и за Златил в „Боряна”. Кроткото, но непоколебимо присъствие, леко напевната интонация, мекият глас извисяваха Елена в една от най-добрите й роли. Поклон, маме! Елена Стефанова си отиде от този свят на 94 години през април тази година. А как срещна Елисавета Морфова с Елена Стефанова! В унгарската пиеса „Котешка игра” (Ищван Йоркени) Слави покани Ветка Морфова – една от грандамите не само на русенския, но и на българския театър. Тя вече трудно се движеше. Това я притесняваше. Та публиката я помнеше с гордото й обаяние. Слави я убеди да седи в инвалидна количка. Елена, също в една добра възраст, но пълна с енергия, чар, модерно присъствие. Ожесточено съперничество. Неподвижната Ветка и пърхащата Елена. Великолепна гледка, неповторимо зрелище!

Налага се да обясня на някои театрални дейци, че „Кръчмата под зеленото дърво” и „Балада за тъжната кръчма” са две различни пиеси. Общото е, че това бяха две изключителни постановки на Слави, две явления в театралния ни живот в три последователни сезона, белязани от новаторските идеи в спектаклите на Красимир Спасов, Маргарита Младенова, Петър Александров.

И сега, първо за „Баладата” от Карсън Маккълърс, драматизация на Едуард Олби – 1974 година. Три години Слави чака разрешение от т.н. репертоарна комисия да посегне към тази пиеса, която беше не социална, а сексуална, не съветска, а американска (както в оня стар виц). В тези три години от време на време Слави ми прошепваше „И разбираш ли, Рангеле, ТЯ предпочита куция пред хубавеца” или „Тя е готина, щура като тебе” или „Ивано, това е съпричастно. Къщата й трябва да прилича на теб”. И накрая, на третата година очакване, след като тази комисия разреши на младия режисьор в плевенския театър Таско Гигов да постави друга пиеса на Едуард Олби („Всичко в градината”), великодушно дадоха възможност на Слави да се „пробва” в тази постановка. Пробва, защото те, различните фактори, ще решават дали да „излезе”. Срамота. Десетки пъти препрочитах повестта на Карсън Маккълърс, с Диди, Климбо и Микей едва ли не вече сънувахме какво ще се случва с нас там, горе на сцената. Бил Евънс беше единствен фаворит за музикално оформление, декорът (къщата) на Никола Николов наистина приличаше на мен, костюмите на Вили Радкова (също млада и щура) бяха красота, но . За тези, които не помнят или не знаят, всяка постановка в онези години се „приемаше” не само от художествения съвет на театъра, но и от представител на Градския или Окръжния съвет на БКП. В Партията много се бяха подразнили от червените чепици на „уродливия” Микей и от моя „женствен” вид. Според тях жена, която харесва и предпочита почти уродлив мъж, не е нормална и това не е здравословно, а и за капак този изрод отива да живее при хубавеца. Пред-ставлението стана. И беше един от най-големите подаръци, които Слави ми е правил. Мерси!

А по повод „дните на чехословашката драматургия 1978 г.” (имаше такива „дни” на полската, немската, съветската – въобще дружба на народите и театъра!) в Русе попадна заглавието „Кръчмата под зеленото дърво (от Петар  Кова-чек, словашки автор). За 20 дни трябваше да сътворим спектакъл. Слави – изненадан, не е готов, бай Цанко Войнов – също, артистите – също. И се започна с „Денке, чети ремарките!”. Мъгла два дни. Докато се изясни. Как го правеше? Какво се случваше в неговата кутия? Как подреждаше виденията си? В този негов Шкаров свят?

И се заработи ожесточено, с предчувствието, че „нещо ще се случи”. Спектакълът бе обявен за „най-добър на 1978 г.”. Заснет бе за „Златния фонд” на БНТ. Даровито, емоционално, прекрасно представление ! Ами „Боряна”? Колко остро, непредвидимо, душевно родно, красиво представление. Как изпълзявахме от дупките си в земята, където битувахме, горе, където грееше една жълта дюля. И Борянка! В своята автентична алфатарска носия, противостояща на нашите грубо погражданени облекла и нрави,противостояща на примитивната агресия – Румяна Ташева, Албена Казакова. С наслада участвахме в този празник, възкресяващ изконно българското по любопитен съвременен начин. „Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си?”. Не съм виждала подобен спектакъл по тази пиеса на Йовков. Виж, за „Албена” – да, няколко са. Но – нейсе, обърни страницата! Изобщо в спектаклите на Слави кое е измислица, наужким или истина, автентично битуващо или вълнуващо абстрактно, загадъчно, крехко и измамно често се преливаше в сложна плетеница и се изискваше от актьорите му особена интуиция, даровито присъствие и съпричастност. И вяра. И любов. Времето като измерение за него не съществуваше. Твърде чувствителен беше към поетичното. Направихме няколко поетични портрета на Павел Матев, Антон Дончев, Имант Зиедонис и други латвийски поети, българските символисти.

Една поредица от джаз и поезия, живопис и поезия.   Забавления! Духовност!

Необятното му въображение, абстрактният му парадоксален изказ посегна към Булгаков с „Кучешко сърце”. Код, кодът на представлението – това го аргументираше. Съпреживяното. Спектаклите му израстваха във времето. И понякога се оценяваха след време. За жалост. И аз съжалявам за един неосъществен проект – „Аелита” на Алексей Толстой. Беше по детски захласнат в тази история, уговори ме да подготвим заедно сценичния „материал”. Не би.

Любов намери Слави и в актьорите от сливенския му период. Има кой да разкаже за него. За мен беше изключително емоционално изживяване представянето в София на „Ревизор”. Чудесната трупа – млада, ярка, ентусиазирана, щура, кодирана в кода „Слави”, декора на Нейко – неочакван по „руски”, костюмите на Мария Диманова, будещи изумление. Какво внушение, чувствителност, заразяващ хумор – смешно-тъжното се редува със заливащата ни енергия в прочита му на гениалния Гогол. Прекрасно! „Ревизор” и „Кучешко сърце” гостуваха в София през пролетта. През април 1988-ма.

А ПРЕЗ МАЙ СЛАВИ ОТЛЕТЯ. Ужасно.

Липсваш ни.

Издателство „ПАРНАС“