ВИОЛЕТА РАДКОВА – художник

ЗА СЛАВИ ШКАРОВ – РЕЖИСЬОРА!

3556660952

Исках първото изречение за Слави да бъде многозначително, интересно, да прикове вниманието. Е, не можах да го измисля…

Всъщност се питам – колко са останали хората, които го помнят? По негово време русенският театър преживя най-красивите, весели, шумни, скандални и запомнящи се години!

Затова, скъпи читатели, ако дочетете тези откъси от спомени за един голям български режисьор, поне мъничко ще бъдете приобщени към нашата гилдия – на приятелите на Слави Шкаров. Защото няма случай, в който да се съберем на маса и някой от нас да не разкаже по някоя смешна случка с него и артистите му и да не отлеем по глътка в негова памет.

Даже на неочакваното му погребение, въпреки невъобразимата мъка, пак си разказвахме смешно-абсурдни истории от репетиции, пътувания, премиери и нощни преживелици. С Нейко Нейков, любимия му художник, имали среща с Иван Радоев в кафене „Прага” – срещу ВИТИЗ (днес НАТФИЗ). Слави искал да прави в Русе последната му пиеса за поредния театрален преглед. Това място му беше любимо. И както разказвал някакъв виц (било сутрин и бил изпил само кафето си), се закашлял силно от смях и полека се сринал под масата.

Нейко ми разказа това и го помня дословно: „Помислих си, майна, че се майтапи нещо, а той не става! Викнахме „Бърза помощ”. Пристигна един доктор и констатира смъртта. После пристигна друг доктор и също се зае да го преслушва – бил от Транспортна болница, която е зад ВИТИЗ. И изведнъж се видяха един друг, скочиха и радостно се запрегръщаха над Слави, който лежеше бездиханен долу, на пода! Били състуденти и от 20 години не се били срещали в София. Представяш ли си, майна (Нейко е пловдивчанин) – гледам ги и си мисля: „А, стига бе! – това е като в постановка на Слави! Пълен абсурд… Той си отишъл, а ония отгоре – щастливи, че се видели случайно!”

И наистина – Слави не умееше да прави комедии. Но затова пък, Боже мой, как успяваше да открива смешното в тъжното и обратно. Кой знае защо започнах отзад напред?

Това се случи на 11 май 1988 г.

А през септември 1973, с „дете на ръце” и с неприлично къса поличка, пристъпих прага на театъра ни в Русе – току-що завършила Худо-жествената академия в София като сценограф. По онова време хората бъркаха специалността ми със „стенограф” и се забавлявах с това. След софийските представления, които гледахме цели 5-6 години в Сатирата, Народния и Армията, първото, което видях в Русе, беше „Ричард III” от У. Шекспир, с режисьор Слави Шкаров и художник Цанко Войнов (мой учител в практиката ми на сцената). Бях поразена! Възхитена! И уплашена… Толкова „висока топка”, такова модерно звучене на Шекспировия стих! Силно, наистина елитно представление, което критиците вече бяха сринали (както повечето негови постановки, за които просто не бяха дорасли).

Можете да си представите с какъв респект отидох да разговарям с режисьора за първата ни съвместна работа – пиесата „Котешка игра” от И. Йоркени. В ъгловата гримьорна – точно над днешното Арткафе, започна „прочит на маса” с Ел. Стефанова и Ел. Морфова в главните роли. Дотогава си мислех, че режисьорът трябва да диктува, да разпорежда, а видях един добронамерен, среден на ръст, с мек, красив глас и внимателни тъмни очи човек, който просто остави актрисите да си четат текста, като много им се радваше, вдигайки високо вежди с тих, гърлен смях.

Никога не видях друго поведение у Слави, докато репетираше. Само обич! И никакво насилие над актьорите – ако нещо не ставаше, той просто го съкращаваше. Но истерични крясъци и обиди към тях, както при други „мастити” режисьори – от него не чух!

Театърът е мимолетно изкуство. Да, но спомените остават и е хубаво да се споделят, особено когато си имал късмета да общуваш с големи личности. Днес, когато смисълът на думата „интелигент” е заменена от „звезди” и „елит” със съмнително съдържание, разбирам колко щастлива съм била в онези дни, които съм смятала за обикновени, работни, всякакви. А те са били част от моето най-щастливо време…

И така, през годините се заредиха съвместните ни постановки, над двадесет!

с него се работеше леко, защото беше пределно ясен и чист. (Ето го

първото ми изречение, но чак сега ми дойде… )

За тези, които не знаят нищо за „тандема режисьор – художник”, ще обясня какво точно правим продължително преди първите репетиции на маса и после на мизансцен. Ами всеки изчита пиесата, после се срещаме и говорим дълго, често по няколко пъти (както например беше със Стоян Камбарев). Изясняваме жанра, защо е избрал да постави точно тази пиеса и какво е днешното му послание към зрителя. Накратко – трябва да измислим „средата”, в която актьорите да изиграят този текст. Предварително „да видим” осветлението, грима, костюмите, конструкцията на сцената. Много неща… Това е най-приятната част от съвместното ни творчество, защото тогава наистина се твори!

Със Слави тези срещи не бяха дълги, защото той знаеше точно какво и защо го иска, защото имаше необятно и смело въображение, чувство за хумор, самоирония. И се доверяваше на моите сетива на художник повече от всеки друг!

Спомням си, дойде в таванското ми ателие на „Славянска” 14. Започвахме „Есента на един следовател” от Георги Данаилов. В сюжета имаше поне 10 коренно различни места на действие: кабинет, затвор, болница, дом, любовна квартира – всички откъси с много бързи преходи. След час трябваше да взема дъщеричката си Ралица от училище и с неудобство му казах, че едва ли ще ни стигне времето. А в театъра бързаха с чертежите за декора ми. За него децата бяха свещени – винаги ме пускаше, когато бях заета с нея. Той самият обожаваше собствената си дъщеря, която днес е театроведката Ина Шкарова.

Още от вратата ми каза: „В тая къща няма ли нещо за пиене, майна?” (Беше усвоил от Нейко това обръщение – иначе той си е от В. Търново). Вече знаех, че за да ми каже ясно какво иска, не трябва да имам концентрат. Още не бях се справила с особения му, абстрактен начин на изказ. Подадох му чаша вино. И той каза: „Картотека!” Направо се вцепених! „Всички ние сме картотекирани, майна, само че не всички го знаем…” Бях си приготвила листи за много скици, а той с една дума ми каза всичко – и за визията, и за смисъла на представлението!

Любимият му актьор Диди Димчев играеше следователя. Почти „зазидахме” сцената отгоре до долу, съвсем до портала, с „картотеката”, в която се отваряха тайни вратички, бели болнични прозорци, мини барчета и затворнически решетки. А най-отгоре, в хоризонтален фриз от ниши, светваха различни по стил лампи – за всяка картина – съответната. Публика-та веднага разчете кода. Играхме я в „Сълза и смях” и авторът много хареса решението. Критиката отново си замълча… А публиката много дълго ни аплодира!

Но има едно представление, което е нашата голяма любов, 1982 г., „Амадеус” (Божествения), от Питър Шафър. Прочетох пиесата и развълнувана му казвам: „Слави, прекрасна е, не съм чела по-хубав текст!” А той: „Е, сега ще се видим, майна! Лесно е, като ни пробутат лоша пиеса – правиш с нея каквото си искаш! А сега да видим каква ще я свършим, като е толкова добра?”

Влизам веднъж в репетиционната и ги заварвам тримата: Слави, Диди (Салиери) и Косьо (Моцарт) – четат си репликите и плачат. Смутих се. И разбрах, усетих, че съпреживяват собствената си творческа Съдба с тази, на големите. Решихме, че нашият Салиери няма да е дребнаво, злобно, хихикащо старче – актьорът Костантин Димчев внушаваше величие и интелигентност, достойна за времето на Моцарт. Той всъщност единствен разпознава в гения своето собствено несбъднато божествено Аз. И го унищожава от завист. Но Моцарт умираше в ръцете му, в центъра на авансцената и той го целуваше по челото като собствена рожба… Сла¬ви ми разреши да се намеся и скулптирахме в светлината тази странна двойка – точно като в картината на Рембранд „Завръщането на блудния син”. Звучеше „Реквиемът” и всички плачехме на тази сцена, заедно с публиката, която тогава беше доста по-различна от днешната…

Последното ни общо представление (1987 г.) беше по повестта на Михаил Булгаков „Кучешко сърце”. Участваха всички актьори на Русен¬ския театър, а двете главни роли се изпълняваха от Ив. Самоковлиев (проф. Преображенски) и Любомир Фърков (Кучето). Беше времето на перестройката – четяхме „Литературная газета”, „Лик”, „Факел”. И беше невероятно, че Булгаков е писал повестта само 7 години след революцията, през 1925 г., а така гениално е прозрял бъдещето и всичко, което по-късно щеше да се случи с комунизма…

На една от генералните репетиции с масова пролетарска сцена му казвам: „Слави, тук въобще не се разбира какво крещят”, а той:

„Изкуството не обяснява, майна, то внушава!”

Той беше приятел с актьорите – с обич ги караше просто да постигат себе си в цялото и… те го постигаха, защото му вярваха без резервно. Спектаклите му израстваха във времето, а актьорите му се чувстваха свободни да импровизират, да се забавляват, понякога да плачат

–        като деца… И предано, до забрава, да участват омагьосани в това чудо

–        театърът на Слави.

От министерството чакаха спектакъла с по-дозрение, а критиците „остреха зъби”. И той се притесни. Увеличи пиенето. Елена Цикова, режисьор и по това време директор на театъра, много го обичаше и, разбирайки страховете му от провал, просто седна в салона зад него по време на генералните. Аз стоях горе при осветителите и също „дебнех” той да не променя, както му хрумне, вече готовото осветление. Когато след месец отиде в Сливен (където го боготворяха!), за да постави последната пиеса в живота си (отново по Булгаков), актьорите го попитали: „Слави, как мина премиерата в Русе?” А той казал: „Как, как! Докато репетирах, две комисарки стояха зад гърба ми и ме дебнеха с насочени в мен пистолети. И – а съм мръднал – щяха да ме гръмнат!” (ставаше дума за мен и Елена) – съвсем в стила на представлението…

Играхме го в София през пролетта на 1988, в НДК, при препълнена зала. Коко Азарян, проф. Гочо Гочев и проф. Ж. Мандаджиев много, много ни хвалиха!

Копринка Червенкова, която минаваше за дисидент, обеща, а нищо не написа… Месец преди Слави да си отиде с усмивка от нас, във вестник „Народна култура” излезе една колонка от критика Димитър Стайков – доста враждебна. Но той вече бе свикнал… Дали?!…

Боже, колко спомени пазя в сърцето си за този човек! Благодарна съм му и за едно изречение, казано от него в интервю: „Художникът е най-безкористният човек в театъра!” Сега си мисля, че самият Слави беше най-безкористният човек, когото опознах чрез театъра и съм благодарна на съдбата, че ми направи този подарък – да работя до него.

Той стана и нещо като духовен кръстник на моето семейство, като доведе в Русенския театър актьора Иван Самоковлиев, когото бе харесал, работейки в Плевен. И докато си отиде от нас, беше най-прекрасното ни творческо сътрудничество.

Той, големият Слави Шкаров, бе „нашият режисьор”, най-обичаният…

Когато преди няколко години изгледахме с Иван „На дъното” от М. Горки в Народния театър – постановка на Ал. Морфов, на другия ден в барчето на Сатирата споделих с Нейко: „Знаеш ли, като гледахме снощи представлението – обема му, хумора, мизансцена на групите от актьори, имах чувството – като че ли Слави е продължил да прави театър чрез Сашо!” А Нейко ми каза: „Как, майна, че ти не знаеш ли, че той бе осветител в Сливенския театър по времето, когато ние със Слави поставяхме там най-хубавите си неща?”

Сега в Сливен имат прекрасна театрална зала, а на входа й с красиви месингови букви пише: „Камерна сцена „Слави Шкаров”.

А в Русе имаме цели три сцени – безименни… (и слава Богу, на 27 март 2010 година новият директор на Русенския театър – Рашко Младенов, откри обновената камерна зала и я нарекохме на името на Слави Шкаров. През 70-те години Рашко е бил актьор в нашата трупа и е написал музиката за някои от постановките му… )

 

P.S. Този сборник от спомени за Слави няма никакви претенции – както той самият нямаше през целия си твърде кратък живот никакви други претенции, освен творчески!

През годините ние, приятелите му, осъзнахме, че винаги когато – по какъвто и да било повод, се съберем – започваме да говорим за него. И да се смеем през сълзи…

Значи – той е оставил дълбоката си следа у всеки от нас…

Защото много ни обичаше.

И защото ние много го обичахме.

И тази взаимна любов (и нищо друго!) роди тази книга.

И тези, които го познаваха, и поискаха – написаха по нещичко в нея.

Няма „съставители”!

Той ни събра отново и… ОТНАЧАЛО!

Издателство „ПАРНАС“