ВАЛЕНТИН ТАНЕВ – актьор

СПОМЕН ЗА СЛАВИ

V_Tanev

Репетирахме пиесата „Съзаклятието на лицемерите” на Булгаков в Сливенския театър. Режисьор беше Слави. и както се случваше и с другите негови постановки в Сливен, репетициите запълваха близо двадесет и четири часа от денонощието ни. От шкембе чорбата сутрин, през репетицията до обяд, обяда, после следобедните, така наречени от Слави „Сократически беседи”, вечерната репетиция и задължителния до среднощен купон – цялото това време бе пронизано от една тема – Постановката. Леко, ненатрапливо. Понякога, уж задрямал, съвсем неочаквано, Слави се изправяше и по-буден от всички започваше да говори за постановката. Сякаш спейки, пропускаше онези безинтересни, повтарящи се почти всяка вечер, теми и истории и скачаше озарен и пре възбуден, закачайки се за някоя случайно изпусната дума, свързана с пиесата. Постепенно, много деликатно и почти незабележимо ни поставяше в отношения и ситуации, близки до тези на героите, които играем. Ето така в рамките на два месеца ние постепенно заприличвахме на своите герои.

Една слънчева януарска сутрин, още в началото на репетициите на маса, влизаме в репетиционната, сядаме, отваряме ентусиазирано пиесите и започваме да четем, мислейки си, че вече сме навлезли надълбоко в темата на пиесата, без да подозираме колко сме далеко от истината. Но, блажени са незнаещите.

Слави ни слушаше изпод вежди, леко намръщен, привел глава. Всичко, което се случваше в пиесата, преминаваше като електричество по цялото му тяло и то някак неусетно вибрираше. Това високо напрежение се предаваше на озареното му лице, събираше се в очите му и те заприличваха ту на някой окъпан от светлини град, ту на гръмотевична буря или пък на селско прозорче с мъждукаща газена лампа.

В един миг енергията на това електричество сякаш се събра в едно кълбо, завъртя се и избухна. Слави се изправи и с не търпящ възражение тон заяви – „Не сте готови! Затворете читанки-те!” – т.е. пиесите. „Отиваме да колим прасето Гошо!”

Всички зяпнаха. Какво прасе, какъв Гошо??? Нали в момента четем Булгаков!?

– „Отиваме да колим прасето Гошо!”

От партията само това чакат – да направим някоя дивотия.

„Не ме интересуват. Отиваме да колим прасето Гошо!!!”

Въпросният Гошо се оказа едно прасе, спечелено на комар заедно с кочината от сценичния работник Соскито. Слави беше непреклонен и… цялата тумба, начело с него, се помъкнахме към къщата на Соскито. Влизайки в неголемия двор на къщата, пред нас се откри следната картина. Група от около десетина мъже, повечето от тях сценични работници, осветители, озвучители, начело със сценографа Нейко Нейков, бяха се скупчили около две голи фиданки в единия край на двора и, пристъпвайки от крак на крак, гледаха в другия край, където в една разнебитена кочина квичеше Гошо. Бяха го държали цяла нощ гладен, защото на сутрин¬та щяха да го колят. В момента, в който цялата актьорска тумба, начело с режисьора, нахлу в двора, Гошо утрои децибелите. Сякаш някаква мощна резачка се включи. Звукът се извиси нагоре, после рязко се спусна и започна да се върти из двора като бесен, блъскайки се в стените и пронизвайки телата ни… Животното беше усетило близкия си край и отчаяно се молеше тази публична екзекуция да го отмине. Напрежението ставаше непоносимо. Гошо квичеше, ние се споглеждахме един друг – кой ще хване ножа и ще го заколи? измина близо половин час, а може би и повече и непоносимият звук на сирена, който издаваше Гошо, постепенно се смени с умоляващи хрипове. Сякаш животното ни молеше да приключим по бързо. Ужасът на очакването беше станал по-страшен от самия край. А ние се „ослушвахме”, подръпвахме си нервно от цигарите и очаквахме някой друг да свърши мръсната работа вместо нас.

„Няма ли кой да му удари ножа на това прасе?” – изцепи се Слави.

Ослушването премина в разсейване. Групичката леко започна да се изнизва към далечния край на двора. Колкото се може по-далеко от прасето. Въпросът висеше във въздуха, прасето квичеше умолително, а ние си подръпвахме от цигарите. В един момент аз не издържах и казах -„Дайте ножа, аз ще го заколя”. Това сякаш отприщи напрежението. Трима от сценичните работници се отправиха към кочината с едно въже. Влязоха вътре и въпреки отчаяната съпротива на Гошо успяха да завържат предния му десен крак. С цел, когато отворят вратата на кочината и прасето хукне из двора, да дръпнат въжето, прасето да се препъне, да се нахвърлим отгоре му и да му теглим ножа.

Отвориха вратата на кочината… и Гошо излетя като ракета. Примката на въжето се изхлузи почти моментално от крака му и той се понесе из двора. Аз стоях почти в средата на двора с нож в ръка и само гледах как Гошо обикаля около мен и побеснял разгонва останалите. Успях да го издебна, хванах единия му преден крак и го повалих. Затиснах го. Помогнаха ми още хора. Бяхме легнали върху прасето. То квичеше под нас, аз стисках ножа високо и не смеех да го забия. Никога не съм колил кокошка, камо ли прасе. Да, виждал съм, ама не съм колил!!!

Нейко Нейков, облечен със сако и тънка кожена вратовръзка, на разстояние от около де¬сетина метра се опита да ми помогне. „Майна, ръгни го между деветия и десетия прешлен.”

„Ела го ръгни ти между деветия и десетия.”

Прасето квичеше, заровено в калта, ние лежахме отгоре му аз стисках ножа и не смеех да го забия. Не знам колко още щеше да продължи тази картина, ако на вратата на двора не беше се появил шофьорът на декоровоза – Иван.

Той дойде до мен, хвана ръката ми и много делово заби ножа във врата на прасето.

То изхърка, потръпна няколко пъти и се успокои. изправихме се доволни и същевременно леко гузни и започнахме да се чистим от калта. Огледах се и видях, че Слави го няма. Попитах къде е, но никой не можа да ми отговори.

Убийството на едно прасе е най лесната част от целия процес. Следващият етап е трудният – как да се разфасова. Естествено никой от нас не знаеше как става това. Тогава Соскито повика четирима цигани – негови съседи, и групата набъбна значително. Циганите вече бяха опърлили прасето. Бяха направили и разрез на корема му – като кръст, и тъкмо започнаха да обясняват защо се прави този разрез, в двора влезе Слави, следван от Борето Стоилов.

– Къде бяхте? – питам ги. Мълчат.

 

Ей тук. До църквата – измънка Борето. Слави поиска да запали свещ за прасето Гошо.

Той ни замъкна, едва ли не насила, да колим това прасе, той ни подтикна да го заколим и сега изведнъж отишъл и му запалил свещ!?

Разфасоването на прасето се преплете с опитването на първия свински кебап, пиенето на греяна ракия, въвеждането ни от страна на циганите в касапския занаят и… купонът потече. Към него се присъедини и Мишо Шишков, който току-що беше пристигнал с влака от София, носейки – както той се изразява – един вагон музика за постановката. На следващия ден той из дирижира цялата тази музика сам на сцената, а ние стояхме в залата като публика.

В следващите няколко дни нещо в нас като че ли се отпуши. И четенето ни вървеше, и героите започнаха да се понаместват, и аз вече започнах да разбирам защо Слави запали свещ на прасето Гошо?

Издателство „ПАРНАС“